Дейвид Балдачи - Невинните

Сякаш аз знам какво търся, помисли си той.

Половин час по-късно седна на един градински стол в средата на гаража и бавно се огледа. Косачка за трева, кашони, инструменти, работна маса, тор за тревата и дръвчетата, спортна екипировка и една бойна каска — вероятно спомен на Уинд от годините му в армията.

От каската висяха няколко етикетчета, съдържащи личните данни на боеца Уинд. Той стана от стола и отиде да ги разгледа. Но информацията върху тях не му помогна с нищо. Огледа се още веднъж и въздъхна. Пътуването се беше оказало безполезно. Но поне можеше да го зачеркне от списъка си.

Погледна часовника си, който показваше малко след осем, а след това се обади на Ванс.

— Имаш ли време за кафе? Аз черпя.

— А какво ще поискаш насреща? — подозрително попита тя.

— Откъде знаеш, че ще искам нещо?

— Знам, защото най-после те разгадах. За теб няма нищо по-важно от мисията.

Май наистина ме е разгадала, помисли си Роби.

— Добре, искам заключенията от аутопсията на Рик Уинд — призна той.

— Защо са ти?

— Те са част от разследването.

— Къде и кога? — попита тя.

Той й съобщи мястото, което беше избрал предварително — близо за нея и не чак толкова далече за него.

Подкара обратно към Вашингтон, прекоси моста „Удроу Уилсън“ и започна да си пробива път през натоварения трафик. Ванс го беше изпреварила и вече го чакаше в кафенето на Кинг Стрийт в историческия център на Александрия. Той седна на масата и забеляза, че тя вече му е поръчала кафе.

— Помня как го обичаш — каза тя, докато разбъркваше захарта в чашата си. След което ненужно добави: — От оня път, когато беше у дома.

— Благодаря. Носиш ли заключенията?

Тя извади една папка от чантата си и му я подаде. В нея имаше многобройни снимки на тялото, направени от различен ъгъл, плюс подробен анализ на физическото му състояние и причината за смъртта. Роби отпи от чашата си и се зачете.

— Изглеждаш така, сякаш не си спал цяла нощ — обади се Ванс.

— Не цялата, но през по-голямата част — кимна той.

— Нямаш ли нужда от сън?

— Спя цели три часа на нощ, което е предостатъчно.

Тя изсумтя и посегна към чашата си.

— Виждаш ли нещо интересно?

— Уинд не е бил в цветущо здраве. Заболяване на сърцето, увреден бъбрек, проблеми с черния и белия дроб.

— Воювал е в Близкия изток. Нали знаеш какви гадости са използвали там? Много хора са се върнали с увреждания.

— Така ли? — вдигна глава Роби.

— Брат ми участва в Първата война в Залива. Умря на четирийсет и шест. Мозъкът му приличаше на швейцарско сирене.

— Синдромът на Войната в Залива?

— Да. Не получи широко отразяване в медиите, вероятно защото бяха похарчени милиарди. Истината така и не излезе наяве.

— Съжалявам за брат ти — каза Роби и отмести папката.

— Откри ли нещо полезно?

— Тази интересна татуировка на лявата му ръка — кимна той и й показа снимката.

— И аз я видях — кимна Ванс. — Зачудих се какво представлява.

— Спартански воин в бойна поза.

— Какво?!

— Гледала ли си филма „Триста“?

— Не.

— В него е изобразена една битка между гърците и персите. Армията на Персия е била далеч по-многобройна, но гърците използвали един тесен проход, за да затруднят придвижването на могъщата сила. Предател показал на персите как да заобиколят прохода. Царят на Спарта заповядал армията му да се оттегли и останал да брани прохода с шепа войници. На тези триста воини е посветен филмът — подредени плътно един до друг във фаланга, с вдигнати щитове и насочени копия. Избили ги до крак, но забавили достатъчно дълго настъплението на персите, така че гръцката армия успяла да се спаси.

— Интересен урок по история — отбеляза Ванс.

— Мисля, че подобна татуировка е напълно логична за човек като Уинд, който е служил в пехотата. Ще ми позволиш ли да задържа тази папка?

— Задръж я, имам и други копия. Нещо друго?

— Всъщност не.

Телефонът й иззвъня.

— Ванс.

Роби забеляза как очите й се разширяват. След малко прекъсна връзката и се извърна към него.

— Май се натъкнахме на нещо наистина важно.

— Така ли? — небрежно подхвърли Роби и отпи глътка кафе.

— Току-що са открили очевидец на взривяването на автобуса. Една жена, която е видяла всичко.

— Много добре — кимна Роби. — Дори отлично.

— Ще дойдеш ли? — подхвърли Ванс, надигайки се от масата.

— Трябва да присъствам на едно заседание в ОКР — поклати глава Роби. — Къде ще разпитвате тази жена? Във ВОБ ли?