Дейвид Балдачи - Невинните

Телефонът му звънна. Беше Синия.

— Открихме твоя наблюдаващ — съобщи той. — Ако искаш, ела да видиш какво е останало от него.

Не се усещаше смрад. Един изгорял труп не вони много, тъй като двата източника на дъха на разложението — плътта и телесните газове — вече са изчезнали. Овъглените останки миришат, но не неприятно. Знае го всеки, който е бил в заведение със скара или на наскоро опожарено място.

Роби отмести поглед от купчината почернели кости и се взря в лицето на Синия, застанал на две крачки от него. Бялата му риза беше колосана, а вратовръзката му висеше абсолютно вертикално, без никакво отклонение. Той лъхаше на афтършейв, вероятно „Кийлс“. Макар че беше едва пет сутринта, приличаше на човек, който всеки момент ще прави презентация пред борда на компания от класацията на „Форчън“.

Синия беше заковал поглед в обгорелия труп на мъж. Същия, който беше заповядал на Роби да убие една майка и малкото й дете.

— Трудно е да изпиташ жал към такъв човек — сякаш прочете мислите му той.

— Да, няма място за жал — каза Роби. — Какво знаем?

— Име, длъжност, служебно досие. Това, което не знаем, е последното му местопребиваване, кой го е вербувал и кой го е убил.

Намираха се в центъра на един парк във Феърфакс, Вирджиния. Вляво беше стадионът на Младежката бейзболна лига, а вдясно имаше няколко тенис корта.

— Доколкото разбирам, той е бил изпържен някъде другаде, а след това са го захвърлили тук — каза Роби.

— Със сигурност си прав, защото никой от зрителите на снощния бейзболен мач не е съобщил за появата на подобен сталактит — кимна Синия.

— Как научихте за него?

— Анонимно телефонно обаждане с много подробна информация.

— Сигурни ли сме, че това е нашият човек? Доколкото ми е известно, овъглените кости не предлагат надежден материал за ДНК проба.

Синия махна към лявата ръка на трупа, или по-скоро към мястото, на което се е намирала.

— Много любезно са покрили кутрето с огнеупорен материал. Това ни позволи да му снемем отпечатъци, а също така да вземем материал за ДНК проба. И двете съвпадат. Това е той.

— Значи анонимно обаждане и розово кутре. Добра работа.

— И аз мисля така.

— Твърдиш, че нямаш представа защо е сменил отбора?

— Проверяваме основните и най-очебийни причини: банкови сметки, заплахи към членове на семейството, смяна на политическите възгледи. Засега без резултат. И може би никога няма да има.

— Те са се погрижили за всичко — каза Роби. — А този човек е бил наясно, че шансът му за оцеляване е нулев.

— Всички предатели го знаят, но въпреки това го правят.

— А да ти е хрумнало нещо във връзка с Лио Брум?

— Още не.

Синия махна към един джип, паркиран до тротоара, и каза:

— Мисля, че е крайно време за нашия брифинг.

— Нямам кой знае какво за докладване.

— Аз съм напълно буден — обяви Синия. — В колата има горещо кафе. Колкото и малко да ми кажеш, то ще бъде новост за мен.

— Хрумвало ли ти е някога да си подадеш оставката и да се захванеш с нещо друго? — подхвърли Роби, докато крачеха към паркирания автомобил.

— Много често.

— Но въпреки това си тук.

Синия отвори вратата на голямата кола.

— Да, тук съм — кимна той. — И ти също.

Прав си, каза си Роби. И аз също.

Седнаха отзад на известно разстояние един от друг. Синия затръшна вратата и посочи чашите върху стойката между седалките.

— И в двете има черно кафе — поясни той. — Лично аз не обичам да развалям добрата напитка с добавки като сметана и захар.

— И аз — кимна Роби и вдигна по-близката чаша. Синия също отпи.

— Лио Брум? — попита той.

Роби беше в състояние да му разкаже много неща и може би трябваше, но не обичаше да споделя всичко с когото и да било. Или по-точно, не обичаше да споделя нищо с никого.

— Там лежи овъгленият труп на моя наблюдаващ — започна той.

— И аз не бих се доверил на никого — каза Синия, отново отгатнал мислите му. — Не мога да те принудя да ми кажеш какво знаеш.

Роби остави думите му без коментар.

— Ами новите техники за провеждане на разпит?

— Не вярвам в тях.

— Това ли е вече официалната политика на агенцията?

— Не, това е личната ми политика.

Роби помисли за момент, после започна:

— Както вече споменах, момичето беше в автобуса. Казва се Джули Гети. Един седна зад нея и направи опит да я убие, но аз се погрижих за него. Слязохме, после автобусът се взриви. При експлозията изгубих пистолета си. Отървахме се от стрелеца в задънената уличка, а след това я заведох у дома.