Дейвид Балдачи - Невинните

— Каква е връзката й с Лио Брум?

— Приятел е на Къртис и Сара, родителите на Джули. Не знам защо ги е убил онзи от автобуса. Може би са знаели нещо, за което са заплатили с живота си. Трябва да проучим миналото им. Вероятно поръчителят на убийството е подозирал, че и Джули знае. Тя изреди пред мен имената на приятелите им. Сред тях бяха и семейство Брум. Отидох да ги потърся в дома им, но апартаментът беше празен и старателно почистен.

— Значи бягат или също са мъртви — рече Синия.

— Вероятно.

— Брум е работил в Министерството на земеделието. То едва ли може да се нарече епицентър на шпионската дейност.

— Но преди е бил военен — добави Роби. — Участвал е в Първата война в Залива.

— Това отваря известни възможности.

Роби се приведе напред. Кожата на седалката тихо проскърца. Следствените действия навън продължаваха. Криминолозите се опитваха да открият кой и защо е превърнал едно човешко същество в барбекю. Но според него шансовете им бяха малки. Убийците, които подхвърлят жертвата си, рядко оставят следи.

Той отпи още една глътка кафе и я преглътна бавно, за да стопли гърлото си и да смаже гласните си струни. По принцип не обичаше да говори за каквото и да било. Но тази нощ щеше да направи изключение, защото се нуждаеше от помощ.

— Има и още нещо — рече той.

— И аз така си помислих — кимна Синия.

— Първоначално реших, че Джули е била мишената в автобуса. Но сега смятам, че съм бил аз.

— Защо?

— Съдя по времето на залагане на бомбата. Тя трябва да е била поставена няколко часа преди автобусът да потегли. Джули спонтанно е решила да се качи на този автобус, когато бомбата вече е била в него. Аз си купих билет под чуждо име, но то очевидно е било известно на неподходящите хора. Те не биха могли да знаят, че и Джули ще е там, но в замяна на това са били сигурни за мен. А бомбата е била поставена още преди да стигна до апартамента на Уинд.

— Но защо са искали да те ликвидират? Какво знаеш за тях?

— Нямам идея — поклати глава Роби. — Поне засега.

— Всъщност ти би трябвало да си мъртъв — промърмори Синия.

— От бомбата в автобуса?

— Не, от стрелбата пред „Донъли“.

— Знам. Умишлено ме оставиха жив.

— Но защо в даден момент искат да те ликвидират, а после изведнъж решават да те оставят жив?

— Промяна в плановете.

— Защо? Трябваш им за нещо?

Начинът, по който прозвучаха тези думи, предизвика Роби.

— Мислиш, че и аз съм предател, а?

Синия погледна през рамото му към мястото, осветено от работните прожектори на криминолозите.

— Е, ако си станал такъв, вече трябва да си се уверил, че в тая работа няма бъдеще — промърмори той.

Роби потегли на север към окръг Принс Джордж в Мериланд. Този район беше населен с хора от средната класа — ченгета, пожарникари, държавни чиновници. Съседният окръг Монтгомъри беше доста по-престижен. Там живееха адвокати, банкери и шефове на компании, обикновено в големи и луксозни къщи, построени върху сравнително малки парцели.

Къщата на Рик Уинд беше в квартал, в който хората паркираха колите си на улицата, тъй като гаражите им бяха пълни с непотребни вещи.

Забелязваше се и полицейско присъствие въпреки липсата на заграждения. Това беше така, защото на практика тук не беше извършено престъпление. Хората на Синия вече се бяха обадили. Охраняващият полицай само погледна документите му и го пропусна да мине.

Преди да влезе в къщата, Роби си сложи гумени ръкавици и терлици на краката. По този начин щеше да запази евентуалните веществени доказателства.

Влезе в антрето, затвори вратата след себе си и включи осветлението. Един поглед му беше достатъчен, за да установи, че бизнесът на Уинд в заложната къща не е бил нищо особено. Износени мебели, протъркани килими. Стените плачеха за боя, а въздухът бе напоен с миризма на пържено. Беше проникнала навсякъде явно отдавна, тъй като Уинд от доста време вече нямаше как да готви. Подобна миризма изчезваше само след разрушаване на къщата.

Няколко книги на рафтовете, предимно военни трилъри. Снимки в рамки. На тях бяха Рик и Джейн Уинд с двете им деца. Изглеждаха щастливи. Каква ли бе причината за разпадането на това семейство, запита се Роби докато разглеждаше снимките една по една. После сви рамене. Не разбираше нищо от семейни проблеми.

Не откри нищо. Нито долу, нито на горния етаж. Във влажното мазе имаше само купчина кашони с вехтории, които миришеха на мухъл.

Роби излезе навън и отвори страничната врата, през която се влизаше в гаража. Предполагаше, че полицията вече беше направила подробен оглед на къщата, но може би не бяха търсили каквото трябва.