Дейвид Балдачи - Невинните

Специално този саудитски принц обаче не беше приятел на Запада и дълбоко ненавиждаше американците. Изразена публично, тази позиция спрямо единствената суперсила звучеше твърде сериозно.

Талал беше заподозрян в отвличане, изтезаване и убийство на четирима американски военнослужещи, които изчезнаха след посещение на някакъв лондонски клуб. За това деяние нямаше твърди доказателства и принцът остана ненаказан. Освен това го подозираха във финансиране на три терористични атаки в две суверенни държави, довели до смъртта на повече от сто души, сред които дузина американци. Но доказателства отново липсваха.

В крайна сметка името на принца влезе в един специален списък. Разчистването на сметките с него щеше да стане с пълната подкрепа на саудитското правителство, което възприе категоричното становище, че този човек е твърде опасен в амбициите си, за да продължи да живее.

Хората, с които Талал се срещна в Танжер, също не харесваха Запада и американците. Възгледите им бяха много близки до неговите. Те вярваха, че светът може да върви напред, без да се ръководи от раирания флаг с белите звезди. На срещата бяха обсъдени начините, по които можеше да се случи това — разбира се, в условията на дълбока секретност.

Грешката им беше, че допуснаха пробив във въпросната секретност.

В клуба се влизаше през блиндирана врата с електронна ключалка. Старши охранителят на Талал набра десетцифрения код, който се сменяше всеки ден. Дебелата стоманена врата с хидравлично задвижване бързо се затръшна след тях. Заведението беше със специални противовзривни стени, а вътре имаше въоръжена охрана. Твърде сериозни предпазни мерки предвид ограничения брой хора, които имаха достъп до това място.

Принцът и антуражът му се настаниха около голяма кръгла маса, монтирана на нещо като подиум от тиково дърво и скрита зад плътни завеси. Очите му непрекъснато шареха наоколо и не пропускаха нищо. Беше успял да оцелее след два атентата срещу него — единия, организиран от негов братовчед, а другия от французите. Братовчедът умря; съдбата му сподели и един от най-добрите наемни убийци на френските тайни служби.

Талал не вярваше на никого. Беше убеден, че американците са по петите му, особено след провала на техните френски съюзници. Охранителите му бяха проверени и сигурни хора, които живееха в затворена група, без никакви контакти с външния свят. В близкото му обкръжение нямаше бели, чернокожи и латиноамериканци. Самият той винаги беше въоръжен и имаше славата на отличен стрелец. Никога не сваляше слънчевите очила с огледално покритие, чиито специални лещи му позволяваха да вижда много неща, неуловими за невъоръженото око. За свое голямо съжаление нямаше очи и на тила.

Пред масата се изправи сервитьор, който държеше в ръце само купчина колосани салфетки. Чашите и напитките бяха грижа на принца, като предпазна мярка срещу отравяне. Наля си два пръста джин „Бомбай Сапфир“ и допълни чашата с тоник. Отпи една глътка и се замисли за предстоящата среща. Беше се подготвил добре за всякакви изненади.

Не можеше да се справи единствено с уголемената си простата. Неприятност, пред която дори огромното му богатство беше безсилно. Просто нямаше как друг да пикае вместо него.

Хората му провериха тоалетната за евентуални взривни устройства и дебнещи врагове, а след това блокираха достъпа до нея. Един от тях почисти мивката и тоалетната чиния със специален антибактериален спрей, вероятно защото не се случваше всеки ден една обществена тоалетна да се използва от милиардер, при това член на кралско семейство.

Талал влезе в кабината, затвори след себе си и сложи резето, използвайки кърпичката си. Беше се освободил от традиционната дълга роба още преди да тръгне за срещата. В момента носеше костюм по поръчка, който струваше десет хиляди британски лири. Притежаваше още поне петдесет такива, но вече не си спомняше къде се намират, тъй като бяха разпръснати из многобройните му имоти по света. Никога в живота си не беше използвал услугите на гражданската авиация, включително и когато беше още младеж. Всичките му къщи разполагаха с добре обучена прислуга, а когато отсядаше в хотели — най-скъпите, разбира се, — обикновено наемаше цял етаж с единствената цел да не среща простосмъртни по коридорите. Навсякъде се придвижваше с автомобилни кортежи или хеликоптери. Хората с неговите финансови възможности не обичаха да висят в задръстванията. Малцина можеха да си представят луксозния начин на живот, който водеше. Самият той приемаше това за нормално, защото дълбоко в себе си беше убеден, че е уникален човек, който няма нищо общо с останалите. Единствен на света.