Дейвид Балдачи - Забравените

Мечо отлично ги разбираше. Самият той си беше задавал същия въпрос. Не тук, а на друго място. Отдалечено като друга вселена.

Къде е проклетият ми кораб?

Или може би става въпрос за гумена лодка, натоварена с хора, третирани като добитък .

Камионът влезе в склада и автоматичната врата се спусна. С него влезе и единият от автомобилите с повишена проходимост, а другият остана отвън. Мечо имаше съвсем конкретна представа за това, което се случва вътре.

Част от процедурите копираха работата на митническата администрация, други бяха на светлинни години от нея. Свалените от камиона хора биваха облечени в дрехи в различен цвят, снабдяваха ги с някакви документи, а след това им даваха малко храна и вода. В хода на този процес течеше и нещо като инструктаж, чиято цел бе да прогони и последните им надежди.

„Ще изпълнявате безпрекословно нашите заповеди. В противен случай ще умрете не само вие, но и всичките ви роднини, останали там, в селото или градчето, откъдето сте тръгнали. Без никакви изключения.“

След инструктажа ще получат възможност да поспят, а после ще бъдат разделени според бъдещите си функции. Бъдещите проститутки ще получат по-добри условия за живот и по-качествена храна, защото цената зависи най-вече от външния им вид. След продажбата това вече няма да е така. Ще започнат да отпадат една по една, станали жертва на наркотиците и прекомерното натоварване. И накрая ще се скрият някъде, за да умрат.

Мулетата също ще получат нещо в началото. Нещо, което ще позволи на вътрешностите им да поемат много повече пакетчета с дрога, отколкото биха могли да си представят. Десет процента от тях ще пострадат от разкъсване на въпросните пакетчета още докато са в телата им. И ще умрат, защото никое човешко същество не може да издържи на такова огромно количество хероин или кокаин, проникнало в кръвообращението му.

Това носи полза на човечеството като цяло, но не и на въпросните десет процента.

В бизнеса възприемат загубата им като разумни и приемливи разходи. Разбира се, подобно на банките и кредитните компании, които вдигат лихвения процент за покриване на загубите от хакери и преждевременно починали клиенти, робовладелците също завишават разходите си за поддръжка на живата стока.

Всеки бизнес включва разходите си в цената, независимо дали продава оръжие или хора.

Мечо отново беше безсилен да направи каквото и да било, за да помогне на хората в склада. Не за това беше тук.

Яхнал скутера, който беше спрял близо до портала, той търпеливо чакаше.

Извади снимката от джоба си. Наоколо цареше непрогледен мрак, защото беше изключил фара си далеч преди да влезе в индустриалната зона. Нямаше как да види лицето на младата жена, но си го представяше съвсем ясно.

Тя много приличаше на него и за това имаше основателни причини.

Кръвта си е кръв.

Името й беше Рада. На неговия език това означаваше „радост“.

Която тя действително притежаваше в изобилие.

Някога, но не и днес. Нямаше начин да бъде сигурен, но беше убеден, че е така.

Понякога му се искаше Рада да е мъртва.

Защото, ако бе жива и вършеше онова, което я принуждаваха да върши, в много отношения съществуването й беше по-лошо от смъртта.

Той нямаше представа за местонахождението й.

Намираше се тук с надеждата да получи някаква представа.

Но това не беше всичко.

В джоба на якето му имаше и други снимки. Всичките на млади жени.

Нямаше кръвна връзка с тях, но това беше без значение. Защото имаше друга, много по-силна връзка. И тя му беше напълно достатъчна.

И за тях нямаше представа къде се намират.

Светът бе голям.

Затова се нуждаеше от помощ.

Тази нощ щеше да се опита да я получи.

Час по-късно вратата на склада започна да се вдига с пронизително скърцане. Черният джип изскочи навън и вратата започна да се спуска. Джипът се насочи към външния портал, който автоматически се отвори. Другият джип остана на мястото си.

Мечо завъртя ключа и двигателят на скутера оживя. За него нямаше значение кой от четиримата в колата ще му предостави помощта, от която се нуждаеше.

Щеше да ги обработи един по един, докато попаднеше на подходящия. За него те отдавна не бяха хора. Заради отношението си към онези нещастници в камиона.

Те бяха тук, за да бъдат използвани за постигането на целта му. Начинът на принуда беше без значение.

До известна степен и той беше бизнесмен.

С тази разлика, че стимулите и печалбата му не се измерваха спари.