Дейвид Балдачи - Забравените

— А ние пътуваме в обратна посока.

— Добре ли се чувстваш на вода?

— Ако се чувствах добре, щях да постъпя във флота.

— Бих те върнал на брега, но за съжаление, това няма как да стане.

— А аз не бих ти позволила. Армия, флот, морска пехота, ВВС — всички отиваме там, където е битката. И правим всичко възможно да я спечелим.

— С това отношение положително ще стигнеш и до три звезди, генерале.

— „Генерале“?

— Обратно към устава.

— Имаш ли идея още колко ни остава? — попита тя, отправила поглед към клокочещата наоколо вода. — Струва ми се, че въпреки бурята небето започва да просветлява.

— Права си. Но при тези метеорологични условия е абсолютно невъзможно да преценя още колко време ще пътуваме.

В следващия миг блесна ослепителна светкавица, която превърна нощта в ден. Последвалият оглушителен тътен разтърси здраво лодката от солидно фибростъкло.

— Това нещо май не е построено да издържа на такива атаки — отбеляза Карсън.

— Хората също.

— Ако потънем, шансовете ни за оцеляване в това време са нулеви.

— Какъв отпуск ти се падна, а? — усмихна се той.

— При други условия изобщо нямаше да го взема — докосна го по рамото тя.

— Е, хубаво. Можеш да разчиташ на гласа ми дори и за четири звезди.

— А какъв е планът, когато пристигнем?

— Да победим лошите и да освободим пленниците.

— Това е ясно. Въпросът е как ще го направим.

— В случая няма как да изработим предварителен план на боя, генерале. Всичко ще се решава на място. Става въпрос за нефтена платформа. Тоест стигаме до основата и си пробиваме път нагоре. С аванса във времето, който имат, те сигурно вече са там. При тази буря задължително ще им трябва закрито пространство. Няма да очакват нападение още тази нощ и едва ли ще поставят външна охрана. След като бурята отмине, ще тръгнат по пътя, по който са дошли, като премахнат всички улики.

— А след това?

— След това ще организират нов канал, на друго място. Тези хора са като вирусите — постоянно мутират в стремежа си да бъдат с една крачка пред антибиотиците.

— Значи ние сме пеницилинът, така ли?

— Надявам се да бъдем нещо много по-силно.

— А ако затвореното пространство е някъде по-нависоко?

— Това ще ни даде някакви шансове. Но за да се възползваме от тях, ще ни трябват гъвкавост, умения и късмет. Тази комбинация е била ключ към победата в безброй сражения.

— Да се надяваме, че ще прибавим още една.

— Лично аз ще направя всичко възможно.

— Знам това, боецо. Но ако грешиш в прогнозите си и те не са се върнали там, където предполагаш?

Пулър не отговори, заковал поглед в далечината.

— Иди да седнеш някъде, генерале — промърмори той.

— Какво става? — попита тя и вдигна глава, опитвайки се да види това, което виждаше той.

— Просто седни, Джули. Веднага! Предай и на другите да се държат здраво.

Карсън побърза да се подчини, доловила в гласа му нещо, което не беше чувала досега.

Страх.

Не беше поредната гигантска вълна.

Тя би била по-добрият вариант.

Беше лодка. Всъщност, не, лодките са малки.

А това нещо не беше малко. Беше кораб. Огромен презокеански лайнер.

Екна вой на сирена. Могъщ и пронизващ.

Пулър дори не си направи труда да използва тяхната сирена. Никой нямаше да я чуе при тази буря и мощния грохот на двигателите.

Проблемът му беше колкото сериозен, толкова и неотложен. Трябваше да продължи да насочва лодката под ъгъл от четирийсет и пет градуса спрямо връхлитащите вълни. Дори начинаещите моряци знаят, че само по този начин може да се обуздае ударната им сила и да се задържи управлението.

Но ако този ъгъл стане деветдесет градуса, неминуемо ще поемеш всеки джаул от огромната кинетична енергия на връхлитащия воден чук. А ако случайно успееш да се изкатериш до билото на вълната, неминуемо ще откриеш, че от другата му страна е зейнала отвесна пропаст, от която няма измъкване. Вирне ли се носът право нагоре, свършено е с теб. Преобръщането е неизбежно. Пасажерите на борда или ще бъдат смазани от тежестта на лодката, или ще бъдат изхвърлени във водата, за да се удавят.

А в момента проблемът му беше повече от сериозен, защото трябваше да се отмести от пътя на приближаващия се кораб. Единственият начин да го стори беше да застане с борд към вълните. Освен това към тях летеше огромен океански лайнер с дълбоко газене и V-образен стоманен кил, който беше достатъчно тежък, за да цепи вълните. На практика, движейки се напред с дванайсет възела в час, този кил образуваше собствени вълни от милиони литри разпенена океанска вода, които отмяташе встрани както ринеща сняг лопата.