Джил Хатауей - Чужди очи

— Джаред Бел, Спасителя — отвръщам.

Не мога да се отърва от мрачното чувство, което ме залива. Вярно, баща ми помага на толкова много хора, но пък вечно отсъства. Виждам го за по няколко минути на ден и то ако имам късмет. Моментално ми става гузно. Каква егоистка съм! Болните бебета са далеч по-важни от това баща ми да се мотае около мен. И действително е герой, задето умее да поправя онова, което природата е объркала.

Прицелвам се с дистанционното към дивидито и пускам филма. Вън небето притъмнява, готви се за нощта. Ролинс не спира да пуска язвителни коментари на всеки няколко минути. Увивам се с едно одеяло и потъвам в така познатата обстановка. Точно така се чувствах по-рано, преди да започнем да се отдалечаваме един от друг. Липсва ми онова време.

Линда Блеър 6 6 Американска актриса (р. 1959), известна най-вече с ролята си на Реган във филма „Заклинателят“ — Б.ред. тъкмо започва да се гърчи и тресе, когато Мати връхлита в хола, следвана от Амбър. Мати се удря в масичката и се разкикотва. Май някой е прекалил с рома.

— Ох, здравей, мила сестричке. Безкрайно съжалявам, че те притеснявам. Но Саманта ще дойде да ни вземе и ще ходим на кино. — Малко заваля и не спира да се смее.

Амбър жадно зяпа Ролинс. Пльосва се до него на дивана и му се усмихва лукаво. В сърцето ми се прокрадва мъничко червейче завист. Не знам откъде се е взело, но се подразвам и от безсилие поглеждам ядно към сестра си.

— Мати — изръмжавам. — Нали каза, че ще си стоиш вкъщи. — Очите ми се стрелват към Амбър и Ролинс на дивана. Тя мига насреща му, а той май се опитва незабелязано да се отдръпне.

— Хайде, Вий. Всички мажоретки ще са там. Нали не искаш да си стоя самичка вкъщи? — Явно е решила да пусне тежката артилерия — вижте ме, бедната аз! — на което винаги се връзвам.

С ъгълчето на очите си виждам как Амбър се присламчва още по-близо до Ролинс и уж небрежно отмята поличка. После вдига пръст и посяга да докосне пробитата му устна.

— Пиърсингът ти е страшен. Обзалагам се, че е много приятно…

Прекъсвам я.

— Добре, Мати. Върви на кино. Но гледай да се прибереш преди полунощ. Нямам намерение да те прикривам, ако татко се прибере по-рано.

Отвън се чува рев на клаксон — Саманта никак не си поплюва.

Мати прави чупка в кръста.

— Страшно си мила, няма що. Хайде, Амбър, да вървим. — Тя успява да откопчи Амбър от Ролинс и двете изчезват през вратата.

По-отговорната част у мен настръхва при мисълта, че Мати е тръгнала навън, както е пияна, но на другата част внезапно й олеква. Поне се махнаха. Сега Саманта да му мисли. А и защо трябва вечно да играя ролята на пазач? Не съм родител. Заслужавам да се позабавлявам една вечер, нали така?

Ролинс май също изпитва облекчение.

— Дали да не върнем малко назад? Изпуснахме най-готината част.

Не схващам веднага, че говори за филма.

— А, да. — Откривам дистанционното под една възглавница на пода. Превъртам назад, докъдето бяхме стигнали, преди така грубо да ни прекъснат, и натискам плей бутона.

Облягам се назад и придърпвам одеялото до брадичката си. Не след дълго клепачите ми натежават. Разтърсвам глава в опит да се разсъня.

— Вий? Добре ли си?

Вдигам пръст и започвам да дишам дълбоко, но няма особена полза. Усещам, че всеки момент ще припадна. Набързо прехвърлям до какво се докосвам. Фотьойл, одеяло, дрехи. Значи, можех да се плъзна в главата на всеки, който наскоро е седял в този фотьойл — баща ми или Мати. По дяволите!

Скачам рязко, понеже хич не искам да се окажа в тялото на баща си насред някоя гнусна медицинска процедура, но вече е късно. Усещам как се свличам на земята. Ролинс изпищява.

Определено не съм в болницата. Нито пък в киното. В нечия спалня съм — вероятно на момиче.

А момичето, в чието съзнание съм се плъзнала, плаче, сякаш някой е изтръгнал сърцето й. Хлипа, стиснала плетено одеяло, и от време на време бърше носа си в него. Някой я гали по гърба. Дланта се движи в кръг ту насам, ту натам. Усещането е невероятно приятно. Нещо, което ми се полага, но ми липсва.

Докосването ме успокоява, но не и момичето, в което съм се озовала. Хлипа неудържимо още десет секунди, после си поема дълбоко въздух, така че дробовете й за малко да се пръснат. Стаята с розовите стени, осеяни със снимки на балерини в рамки, сякаш внезапно отеснява.

В полезрението ми се появява жена на средна възраст, вероятно онази, която ме галеше по гърба. Бузите й са кръгли и зачервени. Тя вдига нежна ръка, за да разроши косата на момичето.