Лий Чайлд - Не се връщай

— Саманта Дейтън, Сюзан Търнър — представи ги Ричър.

Момичето се извърна настрани, стисна ръката на Търнър и попита:

— Ти си асистентката му, нали?

— Не, аз съм неговият командващ офицер.

— Супер! От коя агенция?

— Военна полиция.

— Страхотно! А кои са останалите?

— Тук сме само ние и ФБР.

— Вие ли командвате операцията?

— Разбира се.

— Значи онзи в бялата кола е от вашите?

— Да.

— Откъде го парашутирахте?

— Мога да ти кажа, но след това трябва да те убия.

Момичето се разсмя на шегата. Изглеждаше безгрижно и щастливо. Информация от първа ръка, жена командир, приятелски закачки.

— Значи онзи, когото всички дебнете, също е военен, а? — подхвърли тя. — Нещо като дезертьор, който иска да се сбогува със семейството си, преди да изчезне завинаги? Но защо семейството му е ангажирало адвокат? Или адвокатът е негов. Шпионин ли е този човек? Да не е някой висш офицер, стар и заслужил, но разочарован и ядосан на армията? Тайни ли продава?

— Видя ли някого днес? — попита Ричър.

— Същите хора като вчера.

— Бяха ли сами някои от тях?

— Онзи с подстриганите уши днес е сам в наетата кола. Може би колегата му е болен.

— Къде го видя?

— На „Вайнленд“, в колата му. Бях в кафето да закуся. Онова до адвокатската кантора. Между другото, трябва да разберем каква е ролята на адвоката. Става въпрос за триъгълник, нали? Но ние не знаем за кого работи този човек. Може би за семейството, може би за военния, а може би и за двете страни. Но аз не виждам как може да работи и за двете. А и защо?

— В колко часа отиде да закусваш? — попита Ричър.

— Рано беше. Веднага след като си тръгнаха агентите.

— Агентите си тръгнаха?!

— Само за двайсет минути. Вършат го всеки ден. Би трябвало да ги координирате по-добре. Всички изчезват едновременно и се получава дупка.

— Лошо.

— За мен не е. Мога да изляза, без да разберат. А когато се прибера, всички са изненадани, защото си мислят, че не съм мърдала от къщи.

— Така ли постъпи тази сутрин?

— Правя го всяка сутрин.

— Мъжът с подрязаните уши видя ли те да излизаш?

— Не мисля.

— А видя ли те на друго място?

— Не мисля. Внимавах да не бия на очи. Не заради него, а заради вашите хора. По-късно забелязах колата му. Беше паркирана на няколко крачки от мястото на катастрофата.

— Трябва да стоиш по-далече от този човек — рече Ричър.

— Знам. Вчера вече ми каза. Но не мога да стоя по цял ден затворена.

Търнър изчака за миг, после попита:

— От колко време живеете в тази къща?

— Откакто се помня. Мисля, че съм се родила в нея. В смисъл, че така се казва. Което не е съвсем вярно. Родила съм се в болница, а след това са ме закарали у дома. Но може би това се подразбира, когато кажеш „родена съм в тази къща“, понеже днес никой не ражда у дома.

— Живяла ли си някога в кола? — попита Търнър.

— Ама че шантав въпрос.

— Можеш да ни кажеш. Познаваме хора, които биха били много доволни да имат поне ламаринен покрив над главите си.

— Кои по-точно?

— Много са. Искам да кажа, че не е толкова страшно.

— А аз застрашена ли съм от нещо?

— Не си. Просто събирам информация. Как се казва майка ти?

— Тя в опасност ли е?

— Няма такова нещо. Разпитваме заради онзи човек.

— Той познава мама? О, боже! Нас ли наблюдавате?! Чакате го да посети мама?!

— Дай да караме поред — рече Ричър. — Как се казва майка ти? Да, вече знам за онзи колт под бара.

— Казва се Кандис Дейтън.

— В такъв случай бих искал да се срещна с нея.

— Защо? Заподозряна ли е?

— Не. Въпросът е личен.

— Как така личен?

— Аз съм човекът, когото търсят. Мислят, че познавам майка ти.

— Ти?

— Да, аз.

— Ти не познаваш мама.

— Те мислят, че ако се изправим лице в лице, може би ще я разпозная. Или тя мен.

— Няма. Нито тя, нито ти.

— Трудно е да бъдем сигурни, без да опитаме.

— Повярвай ми.

— Много бих искал.

— Виж какво, абсолютно съм категорична, че ти не познаваш майка ми и тя не те познава.

— Само защото ти не си ме виждала преди? Говорим за много години назад, още преди да си се родила.

— Колко добре би трябвало да я познаваш?

— В смисъл?

— Защо според теб се храня винаги тук?

— Защото ти харесва?

— Защото се храня безплатно. Защото мама работи тук. Ето я там — жената с русата коса. Ти два пъти мина покрай нея, без да реагираш. Тя също не ти обърна внимание. Вие двамата никога не сте се виждали.

Ричър се плъзна надолу към края на седалката, обърна се и огледа салона. Русата сервитьорка тичаше между масите. В момента, в който спираше да приеме поръчка, отмяташе глава назад, издухваше непокорен кичур коса от очите си, търкаше длани в бедрата си и се усмихваше.