Лий Чайлд - Не се връщай

Запалиха колата и се вляха в 134-та, която малко по-късно напуснаха, за да започнат претърсването на „Вайнленд“. Пряка по пряка, с изключение на собствената й улица. Решиха да не рискуват повече.

По дължина пресечките бяха през триста метра, а по ширина — през шейсет, което означаваше, че трябва да покрият стотици преки в кръг с диаметър два километра. Което пък на свой ред означаваше близо сто и петдесет километра път. Но всъщност не чак толкова, защото магистралата и рампите към нея също отнемаха пространство. Имаше и доста незастроени парцели. Което намаляваше километрите до около сто. Три часа път при безопасна скорост от трийсет в час. Без да увеличават шансовете си за случайна среща. Времето и пространството не работеха по този начин. Но движението ги караше да се чувстват по-добре.

През първия час не забелязаха нищо необичайно. Тротоари, улични стълбове, дървета, къщи, магазини и стотици паркирани коли. Тук-там срещаха хора, но те бяха много малко. Оглеждаха се, но никъде не засякоха момичето или Шраго. Не забелязаха коли, които да пълзят като тях. Повечето се движеха съвсем нормално, с обичайната, а дори и леко превишена скорост. Именно те им донесоха известно разнообразие през втория час, когато едно черно БМВ мина на червено стотина метра пред тях и се сблъска със старо порше на пресечката. Над двете коли се издигна облаче пара, а наоколо бързо се събраха групичка зяпачи. Ричър не видя нищо повече, защото побърза да завие наляво. Описаха малък кръг из квартала и се озоваха на същата пресечка. Край катастрофиралите коли беше спряла патрулка с включени светлини на покрива. След още три преки срещнаха друга патрулна кола, следвана от линейка.

Но това беше всичко интересно. Друго нямаше.

— Да си направим един ранен обяд — предложи Търнър. — Може би и тя ще се появи, щом е закусвала рано. Ако изобщо е закусвала.

— Връщаме се в същото заведение, така ли?

— Да. Фактът, че в повечето случаи се храни там, означава, че може да пропусне веднъж, но не и два пъти поред.

Поеха обратно през лабиринта от тесни улички и после завиха на юг към блесналата под яркото слънце закусвалня, вляво от магистралата.

И зърнаха момичето да крачи към нея — канеше се да прекоси „Вайнленд“.

Жулиета се обади на Ромео.

— Страхувам се, че нещата не се получиха — каза той. — Извадихме лош късмет. По план той трябваше да я сграбчи близо до колата си. Най-добре на крачка от нея. Не би могъл да я влачи по улицата, а тя да пищи. Не и на достатъчно дълго разстояние. Затова правилно я изпреварил, оставил колата и заобиколил пеша, за да се окаже зад гърба й. Всичко вървяло по план. Двамата се приближили към паркираната кола. Оставали им не повече от двайсетина метра до нея, когато някакъв идиот минал на червено и се натресъл в друга кола. Веднага се събрала малка тълпа зяпачи, появила се и патрулка. Шраго нямало как да действа пред тях. Момичето спряло и зяпало суматохата минута-две, а след това продължило по пътя си. Той нямало как да реагира, първо, защото колата му останала заклещена, и второ, защото, когато най-после успял да се измъкне, момичето вече било изчезнало.

— И сега какво? — попита Ромео.

— Започва отначало. Проверява всички обичайни места — къщата, адвокатската кантора, закусвалнята. Все някъде трябва да я засече.

— Нещата трябва да приключат в Калифорния. Не можем да им позволим да се върнат тук.

Ричър намали, позволявайки на момичето да пресече на петдесетина метра пред тях. После завъртя кормилото и я последва. Без да спира, тя отвори вратата на закусвалнята и изчезна зад нея, а той паркира колата.

— Да дойда ли с теб? — попита Търнър.

— Да, искам да дойдеш — кимна той.

Влязоха в заведението и спряха до вратата както преди. Обстановката беше абсолютно същата като миналата вечер. Блондинката се беше появила отново и обслужваше лявата част на салона, а многострадалната брюнетка — дясната. Артър си беше на мястото зад бара, а момичето седеше на високото си столче в края. Блондинката тръгна към тях със същата вяла усмивка, изчака Ричър да посочи сепарето точно зад столчето на момичето, а след това побърза да ги прехвърли на брюнетката, но без да демонстрира нежелание да ги обслужи. Настаниха се. Ричър отново седна с гръб към салона, а Търнър зае мястото срещу него. Момичето беше на около два метра от тях, с лице към бара.

Което й позволяваше да ги наблюдава в огледалото.

Ричър помаха с ръка в нещо средно между поздрав и покана да седне при тях. Лицето й светна. Тя се смъкна от високото столче, потърси очите на Артър и вдигна палец, сякаш искаше да му каже пак ще се преместя . Търнър се дръпна навътре да й направи място и тя седна до нея. Образуваха нещо като малък триъгълник.