Лий Чайлд - Не се връщай

— На мен ми каза, че практически се храни само тук.

— Което не означава, че винаги го прави.

— Човекът зад бара каза, че обикновено го прави.

— Обикновено не означава всеки ден.

— Но защо ще пропусне точно днес? Тя се чуди какво става. Мисли, че аз мога да й кажа.

— Откъде да знае, че си тук?

— Силите на реда също трябва да се хранят.

— Може да е предположила, че си в кафето до кантората. Знае, че и то се наблюдава.

— Ами да хвърлим едно око и там.

— Няма да е лесно. От улицата не се вижда нищо, а не можем да влезем вътре. Освен това тя е ранобудна. Вероятно вече си е тръгнала.

— В такъв случай трябва да минем още веднъж покрай къщата.

— Това няма да ни донесе нищо. Вратата е затворена, а ние не сме с рентгенови очи.

— Шраго също е някъде наоколо.

— Дай да се върнем горе на естакадата — предложи Търнър.

— Посред бял ден, с бяла кола? — вдигна вежди Ричър.

— Само за десет минути. За да бъдем спокойни.

Оказа се, че на дневна светлина старият бинокъл върши отлична работа. Увеличеният образ беше кристално ясен, с великолепен контраст. Ричър виждаше всеки детайл на улицата — малката бяла кола, лилавия додж, синята входна врата. Но на улицата не се случваше нищо. Беше абсолютно спокойна. Просто поредният слънчев ден и поредното безкрайно дебнене, монотонно и скучно като повечето подобни операции. От Шраго нямаше следа. Част от паркираните коли имаха затъмнени стъкла, но моделите не бяха достатъчно базови, за да приличат на автомобили под наем. А онези, които отговаряха на този критерий, бяха празни.

— Той не е тук — беше заключението на Търнър.

— Бих искал да знаехме със сигурност дали тя се е прибрала.

После телефонът му иззвъня. Капитан Едмъндс от Вирджиния.

— Открих още една папка за Шраго — докладва тя. — Отпреди пет години. Решението да го изтеглят от Близкия изток е било противоречиво. По онова време ние водим две войни и хората не са достигали, принудително мобилизираните били стотици, Националната гвардия оставала на фронта с години. По тези причини много хора възприемали като абсурдна идеята да се плаща на човек, който не може да бъде изпратен в Ирак или Афганистан. Възнамерявали да го уволнят, но той изтъкнал емоционални причини и трябвало да бъде изслушан. Така случаят стигнал чак до върха на УЧР в лицето на един помощник на заместник началник-щаба, който взел решение в полза на Шраго.

— И? — подхвърли Ричър.

— Същият помощник на заместник началник-щаба отговарял и за временните назначения. Той е човекът, който година по-късно прехвърля Морган във Форт Браг.

— Интересно.

— И аз си помислих същото, затова ти се обаждам. Шраго му е задължен, а Морган е неговата пионка.

— Как се казва?

— Крю Скъли.

— Що за име е това?

— Синя кръв от Нова Англия.

— Къде е в момента?

— Повишили са го. Сега вече е титулярен заместник началник-щаб.

— За какво отговаря?

— За личния състав. УЧР попада в неговия ресор. Технически погледнато, той е мой шеф.

— Кой е прехвърлил Морган в Сто и десета миналата седмица?

— Предполагам, че заместникът на Скъли. Ако нещата не са се променили.

— Ще провериш ли? Най-много ме интересува дали този Скъли има достъп до базата данни на Министерството на вътрешната сигурност.

— Едва ли.

— И аз мисля така — отвърна Ричър, затвори телефона и отново насочи вниманието си към улицата.

Жулиета се свърза с Ромео, защото и той имаше своите отговорности.

— Шраго твърди, че те не пътуват отделно — каза той. — Решил да провери депото за коли под наем и се появил там точно когато паякът вдигал рейнджровъра.

— Каква глупост! Използването на една кола ги ограничава, но улеснява нас.

— Не е там работата. Рейнджровърът е платен с кредитната карта на Балдачи, а това означава, че ще платим вдигането и дневната такса. Тоест ще получим поредния шамар.

— Какво друго е видял Шраго?

— Вече е близо. Тя е извън къщата. Просто се разхожда. В радиус от километър няма никой. Остава му просто да избере мястото.

— А как ще им предаде посланието?

— В закусвалнята. Били са там вече два пъти. Един господин на име Артър изглежда готов да им го предаде.

Десетте минути на естакадата се удължиха до близо четирийсет, но нищо не се случваше. Нито на нейната улица, нито на околните пресечки.

— Трябва да тръгваме — каза тя.

— Къде? — попита Ричър.

— Просто карай в радиус от километър около къщата. Тя не може да отиде надалече, защото е пеша. И Шраго го знае.