Лий Чайлд - Не се връщай

— Можем — възрази той. — Поне веднъж.

— Не можем. От вчера те вече познават колата ни. А един арест няма да помогне нито на нея, нито на нас.

— Можем да вземем друга кола от летище Бърбанк. Шраго ще разбере това само след час, но ние можем да се възползваме от този час.

Закуската винаги беше проблем. В къщата никога нямаше нищо за ядене. Освен това майка й спеше до късно, защото беше уморена и стресирана. Едва ли би търпяла някой да тропа из кухнята. Следователно закуската беше въпрос на малка експедиция — една дума, която тя много харесваше. Защото според нея беше съставена от две латински думи — екс за навън и пед за крак, като в педал и педикюр. Това, което тя правеше непрекъснато, си беше експедиция — ходеше навън пеша, тъй като все още не можеше да шофира, защото беше само на четиринайсет, вече почти петнайсет.

Иначе мечтаеше да се научи, при това колкото се може по-скоро. Шофирането беше голямо предимство, защото разширяваше обхвата. С кола би могла да отскочи за закуска до Бърбанк, Глендейл, Пасадина и дори до Бевърли Хилс, защото всичко, което се предлагаше в района, бяха тако, кесадия или виетнамска храна. Нямаше нищо против закусвалнята и кафето до кантората, а и останалите заведения не отваряха рано. Това я дразнеше.

В нормални дни.

Но не чак толкова много тази сутрин, защото федералните агенти също бяха ограничени в своя избор и щеше да ги открие по-лесно. Всъщност шансовете бяха петдесет на петдесет — все едно хвърляш ези-тура. Надяваше се да познае, защото онзи едър мъж на име Ричър изглеждаше склонен да сподели с нея важна информация. Отдалече личеше, че е навътре в нещата и е някакъв началник, когото търсят спешно по телефона и който подлива вода на онзи с ушите.

И тъй, ези или тура?

Тя затвори синята врата след себе си и пое напред.

Оставиха стария рейнджровър в забранената зона, почти под табелата, предупреждаваща за принудително вдигане на неправилно паркираните коли. После се наредиха на опашка пред гишето, непосредствено зад белокоса двойка, която току-що беше кацнала от Финикс. Изчакаха да им дойде редът, след което си избраха среден по размери седан, представяйки шофьорската книжка и кредитната карта на Балдачи. След дълга серия от подписи и инициали най-после им връчиха ключовете. Колата беше бял форд, още мокър от четките, паркиран под навеса пред агенцията. Невзрачен и анонимен, следователно абсолютно подходящ за тяхната мисия. Изключение правеха само стъклата му, тунинговани в модерен и ненатрапващ се зелен цвят, които нямаха нищо общо с непрозрачното фолио върху стъклата на рейнджровъра. Шофирането на форда обещаваше пълна видимост отвън навътре, ограничена единствено от слънцето и неговите отражения.

А може би не.

Търнър разгъна картата и намери път, който минаваше встрани от Вайнленд Авеню. Утрото беше прекрасно, а трафикът оставаше спокоен. Може би защото все още беше рано. Напуснаха Бърбанк по тесни странични улички с офис сгради, прекосиха Северен Холивуд и магистралата, източно от „Вайнленд“, и навлязоха в квартала под ъгъл, чувствайки се голи и незащитени зад тънките зелени стъкла.

— Минаваме само веднъж — напомни му Търнър. — Бавно, но с постоянна скорост. Не спираме при никакви обстоятелства, защото колите на ФБР и прочие сигурно са там. Продължаваме до другия край на улицата, дори ако ситуацията се окаже различна. Оттам ще измислим как да постъпим, но не бива да се окажем в капан пред къщата. Съгласен ли си?

— Съгласен съм — кимна Ричър.

Излязоха на предната улица и се плъзнаха покрай бакалията и изоставената кола на трупчета. Един завой наляво, втори надясно и стигнаха нейната улица, която изглеждаше съвсем нормално — права и тясна, с нагъсто паркирани коли от двете страни, които отразяваха светлината на утринното слънце.

— ФБР отпред вдясно — докладва Търнър. — Лилав додж чарджър.

— Разбрано — рече Ричър.

— Плюс колата на ВП малко по-нататък вляво.

— Разбрано — повтори Ричър.

— Къщата изглежда нормално.

Което наистина беше така. Изглеждаше солидна и спокойна, като дом на спящи хора. Входната врата беше затворена, също и прозорците. Старото червено купе беше на мястото си.

Продължаваха да се придвижват напред.

— Всички автомобили дотук са празни — обади се Търнър. — Никаква следа от Шраго. Явно става въпрос за фалшива маневра.

Фордът пълзеше бавно, но с постоянна скорост. До края на улицата не забелязаха нищо обезпокоително.