Софи Хана - Ранима близост

В стаята ти има две млади сестри. Едната ти мие лицето и врата с гъба. По дяволите. Изненадата изтрива усмивката от лицето ми.

— Извинете — казва другата сестра, която закачва торбичка с течност към една от стойките. Взела е погрешно страха ми за гняв. Аз съм по-възрастна от нея и нося скъпи дрехи; сигурно си мисли, че съм от старшия персонал на болницата.

Нейната колежка, сестрата с гъбата, не е толкова почтителна.

— Коя сте вие?

Сега, като си пред мен, ми е по-лесно. Лежиш неподвижно в леглото, със затворени очи, бледа кожа. Вглеждам се в лицето ти и осъзнавам колко сме отделени един от друг. Спокойно можеше да няма нищо общо помежду ни. Всичко твое — мислите ти, чувствата, плетеницата от вътрешни органи, която поддържа живота в тялото ти, — всичко е опаковано в кожата ти.

За миг ми се струва странно, че друг човек, така капсулован и отделен, какъвто си ти в твоята опаковка от плът, може до такава степен да влезе под моята кожа. Ако някой хирург те разтвори, ще намери всичките ти части. Ако отвори мен, ще намери същото. Ти почти изцяло си ме изместил, Робърт, и си заел моето място вътре в мен. Как съм го допуснала?

— Това е Робърт Хауърт, нали така? — казвам аз и се стремя да звуча като някой, който има всички основания да е раздразнен, но въпреки всичко е спокоен.

— Да. От Криминалния отдел ли сте?

— Не съвсем. — Вдигам леко папката да подскажа, че съдържа важни документи. — Аз съм консултант психолог. Работя към полицията. Сержант Зейлър каза, че би било добре да дойда да видя Робърт. — Трябва да благодаря на Саймън Уотърхауз. На връщане от болницата вчера той спомена за възможността да изпрати консултант психолог да се погрижи за мен. Тогава ми се прииска да му кажа: „Малко е късничко за това.“

Сестрите кимват.

— И без това вече свършихме.

— Чудесно. — Пускам бърза усмивка на зает човек. И двете не се сещат да ме попитат какво ще прави един консултант психолог с човек в безсъзнание. Титлата, която си приписах, им е достатъчна. Звучи добре, предполага наличието на старателно разработени процедури и указания, ясни цели и перспективи. Сестрите няма защо да се безпокоят.

Изчаквам ги да излязат, приближавам до теб и погалвам челото ти — още влажно от гъбата. Чувствам се странно, като те докосвам сега. Кожата ти е просто кожа, като моята, като на всеки друг. Какво те прави толкова специален? Знам, че сърцето ти още бие, но повече се интересувам от онова, което върши мозъкът ти. Това е, което те прави различен от другите хора.

Робърт Анджили.

Писъкът още звучи, писъкът, който нададох вчера. Но засега се старая да не го чува никой освен мен.

— Здравей, Робърт. Върнах се.

Лудост е, но чакам реакция, наблюдавам лицето ти за признаци на раздвижване.

— Брат ти си извади окото. Греъм. Пак го срещнах. Не беше толкова зле, колкото първия път. — Толкова много имам да ти говоря. Не знам откъде да започна. — И той е в болница. Не в тази. В друга. Нарани се заради мен. Не го направих нарочно. Просто така стана.

Въобразявам си, че виждам как клепачите ти трепват. Сигурно, защото съм се втренчила в тях. Ние, хората, виждаме каквото ни се иска да видим.

— Знам всичко, Робърт. Никой не ми го е казал. Някои неща разбрах от полицията, от разговорите с Джулиет. Но до най-важното достигнах сама. И оттогава мисля единствено как да дойда, за да ти разкажа. Може да оживееш, може и да умреш, но и в двата случая искам да знаеш, че съм те победила. Успях, Робърт, въпреки че ти толкова дълго имаше преимущество пред мен. Ти разполагаше с цялата информация, ти можеше да решаваш да я разгласиш или не.

Навеждам се и целувам устните ти. Очаквам да са студени, но те не са. Топли са. Отдръпвам се.

— Сега мога да правя с теб каквото си искам, да ти говоря каквото си искам. Не можеш да ме контролираш. Всичко зависи от мен. Аз разполагам с информацията и с цялата власт. Аз ще съм тази, която ще разгласява, а ти нямаш друг избор, освен да лежиш и да ме слушаш. Сега ти си в ролята на Джулиет.

Още едно трепване на клепачите, едва забележимо.

— Греъм е изнасилил и нея, знам. А ти си я намерил и си се грижил за нея, накарал си я да ти се довери и да разчита на теб за всичко. Същото направи и с мен. Сигурно е лесно да накараш една жена да се влюби в теб, когато знаеш толкова много за нея, толкова много неща, които тя не иска да знаеш. Лесно е да намираш най-уместните думи. С Джулиет подходът действаше идеално, нали? И ти реши да видиш дали ще подейства и с друга. Със Санди Фрийгард.