Софи Хана - Ранима близост

Гледам го с широко отворени очи, изумена и ужасена от арогантността му.

— Наистина ли вярваш в това?

Той се усмихва и започва да реже панталона от кръста надолу.

— Ако не ме лъжеш, ако Джулиет действително се е опитала да убие Робърт, смятам, че ти няма да имаш никакъв шанс. Ако преди е предпочитал теб, сега вече ще предпочете нея. Моето братче е мазохист. Винаги си е падал по жени, които се отнасят с него като с боклук. Останало му е от скъпата ми майка. Колкото повече го наказваше, толкова по-всеотдайно я обичаше. Накрая я откъсна от сърцето си — мъжка гордост и такива разни. И оттогава непрекъснато търси някоя да я замести, макар да не мисля, че го прави съзнателно. Чел съм ги тия работи в тъпите списания на жена ми.

Усещам ножицата да се вмъква под бельото, гладка и студена. Главата ми се изпразва и инстинктът взима връх. С всичка сила тласвам тялото си настрани и килвам стола наляво. Всичко става за четири-пет секунди. Как може нещо, продължило само няколко секунди, да се състои от толкова много ясно обособени събития? Брат ти вдига поглед в мига, в който падам заедно със стола към него и натискът извива китката му. Той дръпва ръка по рефлекс и тя отскача към него. Столът се строполява върху му, а аз виждам как се е втренчил в отворената ножица между пръстите си. Усещам тъпия звук от съприкосновението, когато столът блъсва ръката в лицето му.

Той изпищява. Плисва кръв и облива лицето ми, но не мога да видя откъде идва. Столът се сгромолясва върху Греъм Анджили. И аз оставам килната настрани, подпряна на проснатото му треперещо тяло. Той вие и стене, но аз не виждам лицето му, колкото и да извивам глава. Мъча се да извикам за помощ, но едва си поемам дъх и не мога да намеря гласа си.

Преди не се виждаше кръв, но сега се появяват червени струйки по синия линолеум. Вдишвам дълбоко и успявам да закрещя, и викам, докато мога. Отначало с думи, после думите преминават във вой, неистов вой колкото ми глас държи, само и само да се освободя от болката.

Чувам силен трясък, тропот на крака в антрето. Продължавам да крещя. Виждам Саймън Уотърхауз и плешив мъж зад него и продължавам да крещя. Защото никой никога няма да може да ми помогне истински или достатъчно. Нито тези мъже, които бяха нахлули в къщата, нито Ивон, нито Чарли, никой. Никога няма да мога да избягам. Затова продължавам да крещя.

Понеделник, 10 април

Няма да си ида. Никога няма да те оставя. Стоя пред вратата на интензивното отделение и усещам присъствието ти като някаква тежест във въздуха. В състояние съм едва ли не да повярвам (макар да знам, че не е така), че смълчаната сериозна атмосфера в болницата днес е в наша чест. Лекари и сестри, посетители и пациенти минават покрай мен с наведени глави.

И вчера бях тук, но не можах да дойда да те видя. Саймън Уотърхауз държеше да е с мен през цялото време. Докато лекарите ме преглеждаха, той стоя пред кабинета. Мисля, че ти би харесал неговото търпение и загриженост — две качества, които и ти притежаваш. После, след като лекарите го убедиха, че мога да си отида у дома, той ме закара до вкъщи. Сто пъти му казах, че физически нищо ми няма, като изключим болката в краката и гърба, причинена от връзването.

Вчера бях далеч от интензивното отделение. Което е късмет, защото днес ще ми е по-лесно.

Набирам на електронното табло кода, който току-що видях един лекар да използва: CY 1789. Номерът, използван от брат ти, сега помага и на мен. Вратата забръмчава, бутвам я и тя се отваря без проблеми. Вече съм в твоето отделение. Веднага осъзнавам, че влизането тук е само част от предизвикателството. Сега трябва да си придам вид на вътрешен човек, все едно присъствието ми в този коридор е нещо съвсем обичайно. Сигурно и Греъм е направил така, знаел е, че ако се промъква като крадец, веднага ще го забележат.

Бързо и уверено минавам с вдигната глава покрай стаята на сестрите, доволна, че сутринта се сетих да облека единствения си официален костюм. Оставих дамската си чанта у дома и вместо нея сега нося кафява кожена папка с цип, която, надявам се, ми придава вид на служител. Усмихвам се на всички, покрай които минавам — топла усмивка на зает човек, която казва: „Убедена съм, че всички знаете коя съм. Тук ми е мястото. Била съм тук и пак ще идвам.“ И наистина ще идвам, Робърт, независимо дали искаш, или не. Не мога да стоя далеч от теб.

Дървената врата на твоята стая има квадратен прозорец. Когато идвах тук с Чарли, перденцето бе дръпнато настрана, но сега е спуснато. Хващам дръжката и влизам в стаята, без да се оглеждам да видя дали не ме наблюдава някой. Без колебание.