Софи Хана - Ранима близост

Що за тъпа гъска би повярвала на мъж като Греъм Анджили?

Стеф вдигна поглед.

— Какъв избор? — попита тя. Цялото й лице бе в сълзи и сополи.

— Намери ми снимка на Греъм. Ще ми трябват и ключовете за онова бунгало — посочи Чарли към къщата с кремавата врата. — Наоми трябва да разпознае извършителя и мястото на престъплението. След като свършим с това, ще отидем в рецепцията и ти ще ми разкажеш всичко, което искам да знам. Ако ми пробуташ и най-малката лъжа, ще разбера и ще направя така, че да гниеш в най-гадния затвор, който измисля — излъга Чарли убедително. Всъщност полицията нямаше думата при определяне на мястото, където затворниците излежаваха присъдата си. Стеф можеше да се окаже накрая в новия уютен курорт, категория Д, от другата страна на Комбингам. Всички в Криминалния отдел го наричаха Курорта, защото в него имаше пансиони вместо килии и се говореше, че храната на затворниците била прилична.

Стеф тръгна, олюлявайки се, през тревата към рецепцията. Задната част на полата й беше подгизнала. Бе лежала на мократа трева, но Чарли бе убедена, че това по плата не беше само вода. Беше се напипала, миризмата я издаваше. Би трябвало да изпитвам някакво съчувствие към нея, помисли си Чарли. Но не изпитваше. В нея нямаше и капка съчувствие към Стеф.

— Ами ако Греъм я е принудил да участва? — обади се Наоми. — Ами ако наистина не знае нищо?

— Знае. Никой не я е принуждавал. Не можеш ли да познаеш, когато някой те лъже?

Наоми разтри ръце и дъхна в тях.

— Ти и Греъм — започна тя неуверено.

— Няма да говорим за това — отряза я Чарли. Наоми бе избрала възможно най-лошата комбинация от думи.

Вратата на рецепцията се отвори и Стеф се появи, преоблечена в черен анцуг и маратонки. Тръгна през поляната отново, този път с по-стабилна крачка. Чарли видя отдалеч снимката в ръката на Стеф. Видя и как Наоми се сви.

— Това е само снимка. Не може да ти стори нищо.

— Спести ми терапевтичните си глупости — озъби се Наоми. — Мислиш, че няма да ме заболи да видя лицето му след всичките тези години ли? Ами ако се върне? Не знам дали мога да се справя с това? Хайде да си вървим.

Чарли поклати глава.

— Дошли сме вече — заяви тя, сякаш сегашното състояние на нещата бе необратимо. Така го чувстваше. Тя щеше завинаги да си остане заклещена тук, в „Силвър Брей“, с мократа трева, която гъделичкаше глезените й през чорапогащите.

Стеф изглеждаше все така ужасена. С приближаването започна да говори като обезумяла, твърде отчаяна, за да дочака да дойде по-близо.

— Аз не знаех, че изнасилват жени — каза тя. — Греъм ми каза, че са актриси, че това с изплашената жертва било само игра. Както бе игра, когато аз го правех.

— Когато ти си го правила? — повтори Чарли като ехо. Грабна снимката от ръката на Стеф и я подаде на Наоми, която я погледна за секунда и веднага я върна. Чарли се опита да погледне в очите й, но не успя; Наоми заби поглед в обратна посока в някаква горичка. Чарли сложи снимката в чантата си, а нея пусна на шофьорската седалка в колата. Искаше й се да е колкото се може по-далече от снимката на Греъм. Защо мълчеше Наоми? Греъм ли я беше изнасилил, или не?

— Повечето време аз бях жертвата — продължи Стеф, останала без дъх. — Греъм връзваше мен за леглото, аз трябваше да пищя и да се моля, да се опитвам да се освободя. Беше изтощително. Трябваше и да се грижа за бунгалата, чистене, резервации, потвърждения…

— Млъкни — изсъска Чарли. — Дай ми ключа — протегна тя ръка. — Върви в рецепцията и ме чакай. И не прави нищо друго, чу ли ме? Не се опитвай да звъниш на Греъм на мобилния. Ако се обадиш на някого, ще разбера. Лесно ще получа информацията от телефонната централа или от мобилния ти оператор. Един погрешен ход и ще прекараш следващите двайсет години в мръсна, смрадлива килия. Няма да видиш дневна светлина, докато остарееш, а и когато излезеш, някой вероятно ще те наръга с нож на улицата. — Де да можеше да стане така, помисли си Чарли. Но това не й попречи да се наслади на думите си. — Жени, които действат в съучастие със серийни изнасилвани, не са особено обичани — заключи тя.

Стеф подаде ключа, хленчейки, и се запрепъва обратно към рецепцията.

— Е? Това ли е мъжът, който те нападна? — обърна се Чарли към Наоми.

— Да.

— От къде да знам, че не лъжеш? — О, как ми се иска да лъжеш.

Наоми обърна лице към нея и Чарли видя колко бяла бе станала кожата й, почти прозрачна. Все едно я бяха топнали в белина — така й се бе отразил шокът, предизвикан от лицето на снимката, лицето на Греъм.