Софи Хана - Ранима близост

— Какво става? — опитвам се гласът ми да не звучи така, сякаш се моля за информация, умолявам ги да ме допуснат в техния кръг. — Ти и Греъм… да не би да се виждате? Спиш ли с него?

Колкото и смахнато да ми звучи, друго обяснение не виждам.

— Как можа? — крещя срещу нея. — Как? Познавала си го, преди аз да се появя за първи път в участъка ли? Когато ти дадох онази визитка…

— Това ще трябва да почака — намесва се Селърс. — Налага се да поговорим, сержант.

Чарли прокарва пръсти през късата си коса.

— Дай ни пет минути, Наоми. Моля те. После ще поговорим, става ли?

Никой от следователите не се помръдва и аз разбирам, че ме пращат да чакам отвън. Тръгвам по най-бързия възможен за мен начин към вратата, която сякаш е на милион километри от мен. Затварям я зад себе си. Опитвам се да подслушвам, но се оказва напразно: стените са твърде дебели, сградата — твърде добре направена. Като запечатан контейнер е — нищо не може да излезе навън.

Вече се е стъмнило, но има прожектор, закрепен за стената на едно от бунгалата. Имам чувството, че съм точно в центъра на лъча му и привличам всички погледи. Ако Греъм Анджили мине сега с колата си, веднага ще ме забележи. Клякам и обгръщам коленете си, чувствам се като преследвано животно.

Започвам да дишам плитко и на пресекулки. Прекалено много неща се оказват свързани, а не би трябвало да бъдат. Ти не би трябвало да си брат на мъжа, който ме изнасили. Ивон не би трябвало да разполага с негова визитка, нито да проектира сайт за него. Чарли не би трябвало да спи с него, но спи, сигурно спи.

Селърс и Гибс не знаеха, че тя е в Шотландия. Не знаеха, че ме е довела със себе си. Защо е избягала, без да се обади на никого? Защо ме доведе тук? За примамка ли? На лицето на Селърс се изписа едва ли не ужас, когато я видя в бунгалото. Сякаш никога не е предполагал, че е способна на това, което е направила, каквото и да е то.

Може да се случи пак.

И сега стоя на мястото, където някога ме изнасилиха, с жена, която лъже мен и колегите си, без да й мигне окото. Какво правя, по дяволите? Скачам на крака. Трябва да се движа, да заменя мисленето с действие, преди подозренията ми да се превърнат в непоносим ужас.

Чантата на Чарли е на шофьорската седалка в колата й. Вратата е затворена, но не е заключена. Отварям я, дръпвам ципа на чантата и търся ключовете. Ако имах смелост, щях да избягам пеша, но не мога много да тичам, а и това място е прекалено отдалечено.

Няма ключове в портмонето, няма и в отделението с ципа. Няма ги в чантата. По дяволите. Навеждам се отчаяна към стартера, защото знам, че не съм от хората с късмет. Примигвам няколко пъти, за да се уверя, че не си въобразявам под влияние на стреса: ключовете са там, цяла връзка. За вкъщи, за работата, за колата. Може даже да има и от къщата на съседите. Зяпам висящия метален грозд и се питам не дразни ли Чарли като шофира. Ако бях на нейно място, щях да сваля ключа от колата и да го нося отделно.

Хвърлям чантата на съседната седалка, качвам се в колата и я запалвам. Двигателят е тих. Връщам на заден по тревата и с друсване слизам от затревената площ върху чакъла. След секунди карам по тясна алея и се отдалечавам от „Силвър Брей“. Чувствам се добре. По-добре, отколкото когато стоях под прожектора на Греъм Анджили, на негова земя и чаках да дойде и да ме намери.

Което не се случи, защото той е в къщата на Чарли. Ключовете й са у мен. Мога да отида и да го намеря. Той не знае, че аз знам къде е или пък кой е.

Задъхвам се при мисълта, че най-после имам предимство пред него. Не искам да го загубя. Няма да го загубя, не мога. Вече достатъчно съм губила. Сега моментът е подходящ да си припомня, в най-големи подробности, всички фантазии за отмъщение, които всеки ден, по цял ден се въртяха в ума ми, преди да те срещна. Коя ми харесваше най-много: да го намушкам, да го застрелям, да го отровя? Да го завържа и да изтърпи всичко, което той стори с мен?

Трябва да се отърва от колата на Чарли при първа възможност — ще я оставя край пътя веднага щом стигна до някое по-оживено шосе и оттам ще продължа на стоп. Иначе няма да мине много време и ще ме спре някоя полицейска кола. Повярвай ми, Робърт, този път нищо не може да ме спре. Със или без Чарли, ще дойда в тази болница и ако отново ми кажеш да се махам и да те оставя на мира, няма да ми пука.

Защото сега разбирам. Знам защо го каза. Мислеше, че съм говорила с Джулиет, нали? Така си предположил. Или по-скоро предположил си, че тя е говорила с мен. Предала ми е нейната версия за събитията, изкривила е всичко, казала ми е всичко, което не би искал да знам, защото не би могъл да го понесеш. И затова си се предал.