Софи Хана - Ранима близост

— Не искам да е той — призна тя. — Не искам да кажа „да“. Някак си ми беше по-лесно да не знам, но… е той. Това е мъжът, който ме изнасили.

— Хайде да погледнем бунгалото и да свършваме — каза Чарли и тръгна към вратата, хванала ключа между палеца и показалеца, готова да намушка всеки, който й се изпречи. Спря, защото забеляза, че Наоми не идва. — Ела де — подкани я тя.

Наоми се бе втренчила в прозореца.

— Защо да влизам вътре? Аз знам, че това е мястото.

— Ти може би, но аз не знам — отвърна Чарли. — Съжалявам, но в показанията си написала, че не си видяла отвън сградата, в която си била. Трябва да потвърдиш местопрестъплението, като го погледнеш отвътре. — Чарли отключи вратата и влезе в тъмното. Опипа стените около вратата и намери цяло табло е електрически ключове. Повечето бяха с функция за регулиране силата на светлината. Изпробва няколко, докато накрая успее да светне. Беше точно като бунгалото, в което бяха отседнали с Оливия, само дето беше по-голямо. Изглежда никой не го ползваше в момента: не се виждаха нито дрехи, нито куфари. Бунгалото беше празно, като се изключат мебелите — всички безукорно чисти. Тъмночервените пердета на парапета около спалнята на полуетажа бяха дръпнати настрани и Чарли видя дървено легло. На върха на всяка от четирите подпори имаше резбован жълъд.

Чарли чу тежко дишане зад гърба си. Обърна се и видя, че Наоми трепери цялата. Изкачи се по стълбите до спалнята, чудейки се дали Греъм бе избрал специално това легло заради тези издатини, за които можеше лесно да се връзва въже. За миг й се стори, че ще повърне.

— Може ли да се махаме от тук вече? — попита Наоми от долния етаж.

Чарли тъкмо се канеше да отговори и светлината угасна.

— Кой е там? — викна тя в същия миг, в който Наоми писна:

— Чарли!

Чу се трясък — вратата на бунгалото се бе затворила.

Събота, 8 април

Тъмнината, която ни обгражда, е възможно най-лошата — такава тъмнина, която те обгръща и те кара да си мислиш, че никога няма да се добереш отново до лъч светлина. Трае само секунда. Чувам тихо бръмчене и вътрешността на бунгалото отново изплува пред погледа ми. Но едва се вижда. Всичко изглежда сиво. Мъжки глас казва: „Мамка му.“ Виждам два силуета в мрака — единият на по-едър човек, другият е по-малък и по-слаб. Едрият би могъл да си ти, Робърт. За миг си представям, че си ти, и сърцето ми ще се пръсне от радост. Забравям за съвпадението на ДНК, забравям лъжите, които ми наговори, забравям истинското ти име и факта, че брат ти е изнасилвач. Не веднага, де. Мисля за целувките ти, представям си ги, усещам ги, мисля как се почувствах, когато ми каза да се махам и да те оставя на мира. Как се чувствам, като те няма в живота ми.

Постепенно в стаята става по-светло. Бръмченето е от реостата на ключа за осветлението. Виждам двамата мъже — не си нито ти, нито Греъм Анджили, а са младши следователите Селърс и Гибс. Напрежението се изцежда от тялото ми и раменете ми увисват.

— На какви игрички си играете? — крясва им Чарли. — За малко да ми докарате инфаркт.

Поглеждам Гибс и очаквам да реагира остро на упрека, но той не изглежда толкова свиреп, колкото ми се видя в сряда в моята работилница.

— Извинявай — казва той. — Сигурно съм се облегнал на ключа.

Селърс, дебелият, е ядосан.

— Ти на какви игрички играеш? Изчезваш, без да се обадиш на никого. Какво трябваше да кажем на Прауст?

Чарли не отговаря.

— Включи си проклетия телефон и се обади на Уотърхауз — продължава Селърс. — Човекът не е добре. Повече се притеснява за теб, отколкото, че трябва да лъже Снежния човек. Виждал съм мъже, чиито съпруги са изчезнали, които се справят по-добре от него. Ако не му се обадиш скоро, кой знае какво може да направи.

Чарли тихо ахва, сякаш думите му са я изненадали или разстроили.

— Къде е Анджили? — пита Гибс.

Чарли поглежда към мен, после към двамата си колеги.

— По-добре да говорим насаме. Наоми, почакай тук. Ние ще излезем. — Насред крачка се спира и пак ме поглежда. — Освен ако не предпочиташ да чакаш отвън.

Усещам трите чифта очи, вперени в мен. Не искам да стоя в тази стая, където съм била измъчвана, особено пък сама, но навън ще съм беззащитна, ако Греъм Анджили изведнъж се върне. Може да съм първия човек, който ще види. Но Стеф смяташе, че той е у Чарли…

— Какво прави Греъм Анджили в твоята къща? — питам я аз.

В мен се надига подозрение, като виждам, че и Гибс, и Селърс са също толкова смутени, колкото и Чарли. Знаят нещо.