Софи Хана - Ранима близост

На второто кръгово кръстовище в края на Хай Стрийт тя поема по първата пресечка вляво. Това е пътят за Силсфорд, който се вие в продължение на километри из провинцията, тъмен като тунел заради надвисналите от двете му страни дървета. Бърникам радиото и разсеяно търся някаква силна музика, за да не оставам насаме с мислите си, когато тя отново завива. Надясно този път. И аз завивам натам. Намираме се на малка улица с тухлени къщи с тераси, всичките отделени от пътя е мънички квадратни дворчета пред входа им. Някои са боядисани отвън в ярки цветове: нефритено зелено, лилаво, жълто.

Коли са спрени и по двете страни на улицата и свободните места за паркиране са малко. Сержант Зейлър паркира на тласъци и излиза от аудито. Зървам лицето й — плакала е. И то много. Изведнъж разбирам, че тя не е тук по работа. Тук живее; нещо лошо се е случило и тя се прибира вкъщи.

Блъсва вратата на колата и отваря червената дървена порта, без да си прави труда да заключва аудито. Аз оставам в колата насред улицата на сержант Зейлър, но тя не ме забелязва. Имам чувството, че изобщо нищо не забелязва около себе си.

По дяволите. Нямам ни най-малка представа какво да правя сега. Ако се е случило нещо лошо, някоя семейна трагедия, тя няма да иска да говори с мен. Но при кого другиго да отида? При младши следовател Уотърхауз? Няма да успея да го убедя да ме заведе отново в болницата, за да те видя, каквато и информация да му предложа в замяна. Усещам антипатията му към мен всеки път, когато съм в една стая с него.

Глупости. Колкото и да е разстроена сержант Зейлър, каквато и да е причината, тя е полицаят, който отговаря за твоя случай. Аз имам нова информация, която знам, че ще поиска да чуе каквото и да е състоянието й в момента.

Паркирам на едно от малкото свободни места край бордюра и отивам пеша до къщата й. Тя е по-малка от моята, което поражда странно чувство на вина у мен. Смятах, че живее в някоя много по-голяма и по-величествена сграда от моята къща, защото е представител на властта. Не че винаги съм се съобразявала с нейната власт. Няма да се съобразя и сега, ако каже, че не иска да ме заведе при теб. Аз не се променям, Робърт. Единственото, което има значение за мен, си ти, сега и завинаги.

Звъня на вратата и никой не ми отваря. Тя не знае кой е, не знае, че съм я видяла да влиза. Звъня пак и този път държа бутона натиснат по-дълго.

— Махай се! — крещи тя. — Остави ме на мира, който и да си.

Звъня пак. След няколко секунди през матовото стъкло на входната врата виждам неясната й фигура да идва към мен. Отваря и ме поглежда ужасено. Аз съм последният човек, който би искала да види. Не ми пука. Смятам отсега нататък да не допускам да ме разстройват дребни неща. Ще се наслаждавам на усещането да не ми пука. Като жена ти. Двете с нея не делим само теб, Робърт, имаме и други общи неща, нали така?

— Наоми. Какво правиш тук? — Очите на сержант Зейлър са мокри и подути, носът й е червен.

— Бях тръгнала към вас, но вие минахте покрай мен с колата и аз ви последвах. — Не казвам нищо за очевидната мъка, която изпитва в момента, защото предполагам, че тя би предпочела да не забелязвам.

— В момента не съм на работа — уточнява тя.

— Виждам.

— Не, имам предвид… Не работя. Така че за каквото и да си дошла, ще трябва да почака. — Опитва се да затвори вратата, но аз й попречвам с ръка.

— Не може да чака. Важно е.

— Тогава намери младши следовател Уотърхауз и му го кажи. — Натиска вратата с цялата си тежест и пак се мъчи да я затвори. Правя крачка напред, за да вляза във вестибюла.

— Разкарай се от къщата ми, ненормалнице — вика тя.

— Имам да ти кажа някои неща. Знам какво видях през прозореца на Робърт, защо получих пристъп на паника…

— Кажи на Саймън Уотърхауз.

— Знам и защо Джулиет се държи така. Защо не иска да ви съдейства и защо не й пука, че искате да й лепнете опита за убийство на Робърт.

— Наоми… — Сержант Зейлър пуска вратата. — Като се върна на работа, когато и да стане това, няма да работя по случая на Робърт Хауърт. Много съжалявам и не ми се иска да го приемаш лично, но вече нямам желание да разговарям с теб. Не искам нито да те виждам, нито да говоря с теб повече. Разбираш ли? Сега ще си отидеш ли?

Сърцето ми се свива от ужас.

— Какво се е случило? С Робърт ли нещо? Жив ли е?

— Да. Все така е. Моля те да си вървиш. Саймън Уотърхауз ще…

— Саймън Уотърхауз ще ме гледа като че съм дошла от Марс, както винаги! Ако ме отпратиш, няма да говоря с него, нито с когото и да било. Никой от вас няма да узнае истината.