Софи Хана - Ранима близост

— Съжалявам, Греъм не е тук в момента — Стеф се стараеше да говори изискано и звучеше доста по-различно от онова, което Чарли бе чула от нея преди няколко дни. Превзета крава.

— Той има ли мобилен телефон?

— Мога ли да попитам за какво става въпрос? — в гласа на Стеф се прокрадна острота.

Чарли се зачуди дали шотландският й акцент е по-зле, отколкото си мислеше. Дали слугинята беше познала кой се обажда?

— О, просто за резервация. Не е важно — даде заден тя. — Ще се обадя пак по-късно.

— Не е нужно — каза Стеф, гласът й бе възвърнал предишната си увереност. Враждебната нотка беше изчезнала. — И аз мога да ви направя резервация, дори да сте говорили първо с Греъм. Аз съм Стеф. Аз съм главният управител.

Ти си тъпата слугиня, лъжкиня такава, помисли си Чарли.

— О, добре — отвърна тя на глас. Никак не й се искаше да прави фалшива резервация, която после трябваше да отменя, но не се сещаше как да се измъкне. Стеф държеше да покаже своята работоспособност. — Ъъм… — започна колебливо Чарли, като се надяваше, че звучи като заета шотландка с много задачи, която прелиства бележника си с ангажименти.

— Всъщност — вметна Стеф заговорнически, запълвайки паузата в разговора, — не му казвайте, че съм споделила това, но за вас ще е по-добре да контактувате с мен, а не с Греъм. Съпругът ми не е от най-точните, когато става дума за администрация. Акълът му обикновено е някъде другаде. Вече не знам колко пъти са идвали хора, а аз нямам представа, че са си правили резервация.

Чарли отвори уста да поеме въздух, докато шокът мине през кръвоносната й система. Беше останала без дъх, сякаш някой я бе ударил в стомаха.

— О, това никога не е било проблем — бъбреше Стеф самоуверено. — Винаги намирам начин да оправя нещата и всички да са доволни. Нашите клиенти винаги си тръгват доволни — засмя се тя.

— Съпруг — тихо повтори Чарли. Без шотландски акцент.

Стеф сякаш не забеляза промяната нито в произношението, нито в настроението.

— Знам, знам — лудост е и да живееш, и да работиш с един човек. Но поне, както казвам на приятелките си, няма да ми се налага да изживея онзи културен шок, който много жени получават, когато съпрузите им се пенсионират и изведнъж започват да им се мотаят в краката по цял ден. Аз съм свикнала Греъм да ми се мотае в краката.

Докато Стеф бърбореше, Чарли усещаше как бавно издиша като спукан надуваем дюшек.

Натисна бутона за приключване на разговора и излезе от стола.

Когато Чарли се върна в залата на Криминалния отдел и откри Гибс да я чака току на прага с изкривено от нетърпение лице, първата й мисъл бе, че не може да го издържи, не може да говори с този тип. Не и сега. Разговорите с Крис Гибс изискваха издръжливост и здрави нерви. А тя имаше нужда да постои един часа сама. Или поне половин час. Трудна работа. Професията й не позволяваше подобен лукс.

Сбърка, като дойде направо тук. Беше минала покрай дамската тоалетна на връщане от стола и се бе замислила дали да не влезе да се скрие вътре, докато се почувства отново готова да се изправи пред света. Но кой, дявол да го вземе, можеше да каже кога ще стане това? А и ако се затвори в някоя тоалетна, ще плаче, после ще трябва да чака поне петнайсет минути, докато лицето й възвърне нормалното си състояние. А връщането директно в Криминалния отдел изключваше плача като възможност. „Добре де, помисли си тя, познаваш Греъм Анджили от по-малко от седмица, за бога. Виждала си го всичко на всичко три пъти. Би трябвало лесно да го забравиш.“

— Къде се губиш? — попита Гибс. — Имам сведения за миналото на Робърт Хауърт.

— Чудесно — каза тихо Чарли. Не искаше да го пита какво е открил, преди да е сигурна, че ще е в състояние да стои и да слуша. Все още съществуваше вероятността да й се наложи да хукне обратно към тоалетната.

— Струваше си чакането, бих казал — в очите на Гибс блестеше триумф. — Информацията за Гигълсуик и Оксенхоуп се оказа вярна. Сержант?

— Съжалявам. Продължавай.

— Ти каза, че е спешно. Искаш ли да чуеш, или не? — Гибс стрелна глава към нея като разгневен гъсок. Жест на хулиган.

В този момент Чарли изобщо не се интересуваше от родното село на Робърт Хауърт, нито от образованието му.

— Дай ми пет минути, Крис — каза тя и той се стресна — досега никога не го беше наричала с първото му име.

Чарли излезе от залата, застана в коридора и се облегна на стената. Изкушаваше се да отиде в дамската тоалетна, но устоя. Плачът нямаше да оправи нищо — никакви сълзи, — но все пак имаше нужда от време, за да позволи на процеса на приспособяване да завърши. Не можеше да работи с никой от екипа си, докато усеща тази тежест да потъва вътре в нея, докато в главата й се въртят като примка едни и същи мисли. Пет минути, помисли си тя, само толкова ми трябват.