Софи Хана - Ранима близост

— Премълчава нещо — съгласи се Чарли. Трябваше да разговаря с Наоми насаме. Беше убедена, че ще измъкне истината от нея, ако останеха само двете.

— Знае нещо от онова, което Джулиет не иска да ни каже — въздъхна Саймън. — Джулиет се досеща и това никак не й харесва. Иска само тя да знае всичко и да го разкрива парче по парче. Сигурно ще спре да говори. Никакви разговори повече. Това е единственият начин да упражнява властта си.

Чарли реши да смени темата.

— Как е Алис? — попита тя нехайно. Въпрос, който си мислеше никога да не задава. По дяволите. Сега е твърде късно.

— Алис Фанкорт ли? — в гласа на Саймън прозвуча изненада, сякаш не беше мислил за нея от известно време.

— Други познаваме ли?

— Не знам как е. От къде да знам?

— Нали щеше да се виждаш с нея?

— О, вярно. Ама не се видях.

— Отменил си срещата ли?

Саймън изглеждаше озадачен.

— Не. Така и не й се обадих.

— Но…

— Казах само, че може би ще се свържа с нея, да разбера дали би искала да се видим. Но накрая реших да не й се обаждам.

Чарли не знаеше дали да се засмее, или да му лисне студения чай в лицето. Гняв и облекчение се бореха за надмощие в душата й, но облекчението беше по-слабо и нямаше никакъв шанс да победи.

— Голяма си гад — каза тя.

— Моля? — На лицето на Саймън се изписа най-невинното му изражение: объркването на човек, който си навлича неприятности, без да подозира. И на всичкото отгоре беше искрен, което още повече дразнеше. По отношение на работата Саймън беше дързък и надменен, но когато ставаше въпрос за личния му живот, бе много свит. Опасно скромен, често си мислеше Чарли. Неговата скромност го караше да смята, че нищо казано или направено от него не би могло да окаже въздействие върху някого.

— Ти ми каза, че ще се срещнеш с нея. Аз реших, че всичко е уредено. Знаеше, че така ще си помисля, сигурна съм.

Саймън поклати глава.

— Съжалявам. Не съм искал да оставям това впечатление.

На Чарли не й се говореше повече на тая тема. Пак показа, че не е безразлична.

Преди четири години, на купона за четирийсетия рожден ден на Селърс, Саймън беше отхвърлил Чарли по особено незабравим начин. При това първо й бе дал надежди. Намериха тиха, тъмна спалня и затвориха вратата. Чарли седеше в скута му с лице към него и двамата се целуваха. Всичко вървеше към предрешения край. Дрехите на Чарли лежаха на купчина на пода, макар Саймън да не бе свалил нито една от своите. Трябваше още тогава да заподозре нещо, но изобщо не й мина през ума.

Без обяснение, без извинение на Саймън му прищрака и той излезе от стаята, без дума да продума. В бързината не си направи труда да затвори вратата. Чарли веднага се облече, но преди това я видяха поне девет-десет души.

Още чакаше да се случи нещо, което да неутрализира този момент в паметта й, да го направим незначим. Греъм може би. Много по-добър за егото й от Саймън и по-достъпен. Навярно в това беше проблемът. Защо бе толкова привлекателна тази невидима бариера?

— Върви да видиш докъде е стигнал Гибс — нареди му тя. Странно й беше, че ако не бе разбрала погрешно думите му за Алис, нямаше да си измисли несъществуващ интимен приятел на име Греъм. А ако не го беше измислила, навярно нямаше да действа толкова решително по отношение на Греъм Анджили, когато се запозна с него. Или пък може би щеше. Нали е Тиранозавър Секс, мъжемелачка и всеядна нимфоманка?

Саймън изглеждаше разтревожен, сякаш си мислеше, че няма да е много разумно от негова страна да стане и да си тръгне сега, макар да беше ясно, че точно това му се иска да направи. Чарли не отвърна на колебливата му усмивка. Ти защо не ме попита нито веднъж за Греъм, копеле такова? Нито веднъж, откакто съм го споменала.

Щом Саймън си тръгна, тя извади мобилния си телефон от чантата и набра номера на „Силвър Брей“ — как забрави да поиска от Греъм номера на личния му телефон. Сега ще трябва да стигне до него, като премине през неприятен разговор със слугинята.

— Ало, луксозни бунгала „Силвър Брей“, Стеф на телефона, с какво мога да ви услужа?

Чарли се усмихна. Единственият път, когато бе звъняла преди, от Испания, Греъм беше вдигнал телефона и не бе изрецитирал цялата тази тирада. Типично в негов стил бе да кара слугинята да изпълнява цялата програма на рецепцията, което самият той никога не би направил.

— Мога ли да говоря с Греъм Анджили, моля? — попита Чарли със силен шотландски акцент. Някой пурист би познал, че не звучи съвсем шотландски, но за Чарли важното бе, че не звучеше като себе си, което всъщност беше целта. Маскировката бе чисто стратегическа. Чарли не се боеше от конфронтация със Стеф — дори нямаше търпение да каже на тъпата пачавра какво мисли за нея, като я види следващия път; след приказките на Стеф в административната сграда Чарли бе твърде изумена, за да реагира, — но сега не беше моментът за словесни престрелки. Чарли бе сигурна, че слугинята би й попречила на всяка цена да говори с Греъм, ако може, затова беше най-добре да я заблуди.