Софи Хана - Ранима близост

Сержант Зейлър ме избутва на улицата и се кани да блъсне вратата под носа ми.

— Джулиет не е замесена в изнасилванията — викам аз, застанала в двора. — Ако това е бизнес, тя няма нищо общо с него. Никога не е имала.

Тя ме гледа и чака.

— В театъра… имаше прозорец — едва изговарям думите, не ми стига въздух. — Виждах го, когато лежах вързана за леглото. Виждах какво има отвън. Беше съвсем близо, на не повече от няколко метра. Спомних си, че съм видяла нещо през този прозорец едва тази нощ, след ужасен кошмар. Досега знаех само, че съм видяла прозореца и нищо повече. Нямах представа, че съм забелязала и друго нещо, но явно съм и видяното се е загнездило в подсъзнанието ми…

— Какво видя? — пита сержант Зейлър.

Иска ми се да завия от облекчение.

— Къщичка. Бунгало. — Спирам, за да си поема дъх.

— Има хиляди бунгала — казва тя. — Театърът може да е навсякъде.

— Не и като това. Много е особено. Но не е там въпросът. — Не мога да изговоря думите толкова бързо, колкото ми се иска. — Виждала съм тази къщичка и след това, след нощта, в която ме нападнаха. Видях я през прозореца на Робърт. Един от моделите на Джулиет, в шкафа със стъклените врати. Същата къщичка е — онази, която видях през прозореца, докато ме изнасилваха. Направена от тухли, които приличат на камъни, ако има някакъв смисъл в това. На цвят са като камък — вероятно са направени от натрошен камък. И не са гладки. Като ги гледаш, имаш чувството, че ще са грапави на пипане. Трудно е да се обясни, ако не си ги виждал. Боядисани са в кралско синьо, синя входна врата, завършваща с арка…

— … и три прозореца над вратата, също завършващи с арка?

Кимвам. Не си правя труда да питам — знам, че няма да ми отговори.

Чарли Зейлър взима якето си от закачалка във вестибюла и вади ключовете за колата от джоба си.

— Да вървим — нарежда тя.

Известно време пътуваме в пълно мълчание — без въпроси и без отговори. Толкова много има за казване; откъде да започнем? Отново сме на Хай Стрийт, завиваме по „Олд Чапъл Брасъри“, после по „Чапъл Лейн“.

Обещавам никога да не ходя у вас.

Нямам желание да съм тук. Ти не си тук.

— Искам да ме заведете да видя пак Робърт в болницата — казвам аз.

— Забрави — отсича тя.

— Да не би да си навлякохте неприятности миналия път? Затова ли сте толкова разстроена? Имате проблеми в работата ли?

Тя се смее.

Къщата на „Чапъл Лейн“ номер три все още е обърната с гръб към улицата. Позволявам си да се позабавлявам със странна фантазия: че само преди секунди къщата ти е била обърната с лице към улицата, приветлива и отворена; но щом ме е видяла, се е врътнала с гръб. Знам коя си. Остави ме на мира.

Сержант Зейлър паркира неумело и задира гумите на аудито в бордюра.

— Трябва да ми покажеш тази глинена къщичка — казва тя, — да разберем дали наистина е там, или е плод на въображението ти. Смяташ ли, че е възможно да получиш нов пристъп на паника?

— Не. Страхувах се да осъзная какво съм видяла — на това се съпротивляваше съзнанието ми. Снощи приключих с пристъпите на паника. Да бяхте видели чаршафите ми — щяхте да си помислите, че са падали в басейн.

— Да вървим.

Заобикаляме къщата ти. Всичко е както си беше в понеделник — занемарените боклуци в градината, красивата панорамна гледка. Колко ли пъти си стоял тук с Джулиет, върху мъртвата или умираща трева, заобиколен от останките на своя живот, и си искал да избягаш и да се потопиш сред красотата, която си виждал съвсем ясно, но не си могъл да стигнеш?

Повеждам сержант Зейлър към прозореца. Заставаме пред стъклото и аз й посочвам шкафа, изправен до стената. Моделът на бунгалото със синята сводеста врата е там, на втория рафт долу.

— Къщичката до свещта — пояснявам и се чувствам толкова изненадана, колкото бих била, ако я нямаше в шкафа. Но предполагам лесно може да се вземе за изненада внезапното осъзнаване на случило се важно събитие.

Чарли Зейлър кимва. Обляга се на твоята задна стена, вади пакет цигари от джоба си и запалва. Бузите и устните й са пребледнели. Глиненото бунгало й говори нещо, но не знам какво и се боя да питам.

Тъкмо се каня да спомена отново за желанието си да те видя пак в болницата, но тя ме изпреварва.

— Наоми… — От изражението й разбирам, че предстои нов шок. Стягам се да посрещна удара. — Знам къде е тази къща. Сега ще се кача в колата и ще отида там. Мъжът, който те е изнасилил, ще бъде там, когато пристигна. Ще го накарам да си признае дори ако трябва да му вадя ноктите с пинсети един по един.