Ричард Марчинко - Свирепия 4 (Специална група „Блу“)

По дяволите, очевидно носеше бронежилетка, защото, въпреки че четиридесет и пет калибровите куршуми го бяха съборили, той продължаваше да стреля, като неговия автомат „633HB“ чертаеше назъбена линия по тавана, а заложниците бързо бягаха от пътя му. Добре. Отново ще прострелям кучия син. Само че нямах възможност — той беше между седалките, а между мен и него можеше да застане някой заложник. Вдигнах се над облегалките за глава, като в същото време извадих ножа си. Ударих лицето си в една масичка, протегнах ръка колкото можах между седалките и забих дебелото, черно назъбено острие право през бронежилетката на минетчията посред гърдите и започнах да режа нагоре, докато го разцепих на две. Нямаше начин да стане повече. Измъкнах оръжието от ръката му и го метнах към Док. Изобщо не исках то да остане ненаблюдавано.

Прибрах ножа си, смених пълнителя, избърсах кръвта от лицето си и погледнах напред, където видях лъчите от фенерчетата на Пачия крак и Гризача през дима. Бяха проснали едно танго с лицето надолу и му слагаха белезници. Зад тях, в предната част на салона, се виждаше дим и се чуваха изстрели — по дяволите, там трябваше да се намира министърът на Военноморските сили.

Дочух нещо зад себе си и се обърнах. Док беше готов — автоматът му „MP5“ освети една сянка, излизаща от тоалетната дясно на борд, и изпрати чудесен залп от три куршума в лицето на тангото.

— Мамицата му — извика Док и затича. Грабна нещо от пода и го хвърли по стълбите, а след това се просна.

Чух експлозията и Док извика:

— Оу, мамка му…

Бих проверил какво му е, но бях зает с друго танго. Този изникна между седалките откъм десния борд в посока към кърмата като някаква шибана мишена в стрелбище. Държеше автомат, насочен някъде към мен. Отляво на борд изникна втори задник. Тия да нямаха някакво шибано събрание тук?

Изпратих четири куршума в тангото отдясно на борд — той беше най-непосредствената заплаха — в гърдите, раменете и главата му. Падна.

С периферното си зрение долових блясъка на оръжие в ръката на втория човек и се завъртях наляво, като насочих пистолета.

— Хей, боклук, остави шибания пистолет, легни с отворени ръце, дланите нагоре и не мърдай, че мамка ти!

Това беше Алигатора. Само че, вместо да застреля лошия, както трябваше, той крещеше заповеди. Е, Алигатора е бивш полицай и все още обича да нашепва мили полицейски слова, като „Замръзни, мръсно копеле, или пиши завещание“.

Сега не беше време за учтивост. Нямаше време за губене, за предупреждения и за приятни обноски. За нищо освен три изстрела от по два куршума. Улучих танго номер 2 в гърдите и врата с два куршума. Трети разби челюстта му и той също падна.

Придвижих се напред и излязох в галерията, когато настъпи малка пауза — вече бяха минали петнадесет секунди, и чух прекрасните слова:

— Носовият отсек е чист. — Гласът на Уондър с нюйоркски акцент прогърмя през слушалката ми.

Половин секунда по-късно дочух приятното чуруликане на Гризача:

— Средата е чиста.

— Док…

— Всичко е чисто, капитане. — Док се изправи от пода. Улучен беше в бузата от парче шрапнел и изглеждаше, сякаш е нарязан с бръснач — щяха да му трябват най-малко десет конеца. Видях в светлината на фенерчето, че вече си залепяше парче лейкопласт.

По дяволите, бяхме се справили добре. Не, бяхме се справили страхотно добре — десет души свършиха работа за седемнадесет и много се гордеех с всичките.

— Добре, нека вземем шефката и да осигурим безопасността й. И дайте да включим шибаното осветление още сега.

— Слушам, сър.

Гласът на Гадния беше последван от включването на лампите. Изохках — очите ми бяха привикнали с тъмното.

Невероятно, в мига, в който светлините се включиха, пътниците започнаха да се движат, сякаш щяха да слизат. Двама от тях дори посегнаха към багажниците над главите си.

Е, властите бяха тръгнали насам, по пътеката имаше трупове и трябваше да се следват правилните процедури, затова ги спрях доста бързо, прилагайки щедра доза шокова терапия:

— Никой да не мърда, мамицата ви. Сядайте на шибаните си задници и си затваряйте шибаните човки. Поставете скапаните си ръце на седалките пред себе си, за да ги виждаме.

Подчиниха се покорно. Добре. Това значеше, че можем да се заловим за работа sans прекъсвания.

— Докладвайте — излаях в микрофона. — Къде е министърът? Колко са телата?

Не получих отговор.

— Гаден?

— Чисто. Уондър и аз съборихме две танга. Няма ранени цивилни, няма и министър.