Ричард Марчинко - Свирепия 4 (Специална група „Блу“)

Мамицата му.

— Хайде да я намерим.

Това беше важно — важно беше и да се убедим, че сме повалили всички лоши. Да проверим — аз бях убил трима, Док очисти един и имахме един жив на асфалта. Ставаха общо седем, без нито един заложник да бъде ранен.

— Чери?

— Чисто. Няма убити.

— Пачи крак?

— Чисто. Чисто. Един мъртъв — вързан, капитане.

Ставаха осем.

— Пик…

— Чисто, капитане. Един лош убит.

Девет.

— Малка бира?

Не получих отговор. Обадих се отново. Какво беше станало с шибания дребосък? Тръгнах напред, като си проправях път през пълния с отломки коридор.

— Пик, къде, по дяволите, е човекът от двойката ти?

Пик беше коленичил на пътеката пред ред 12 и слагаше белезниците на своя труп. Вдигна поглед и поклати глава.

— Не знам, капитане. Последния път, когато го видях, висеше на вратата на галерията.

Прескочих го и тръгнах напред към преградата на галерията, светнах надолу с фенерчето си и видях неподвижното тяло на Харис Малката бира, проснато с лице нагоре и разперени ръце върху мокрия от дъжда асфалт.

Е, по време на такива операции се случват неприятни неща, но това никога не ме радва. Слязох по мократа, хлъзгава стълба и проверих врата на Малката бира. Пулсът му беше силен и нямаше кръв. Добре, когато се свести, ще разберем какво е станало.

Сега трябваше да се връщам към работата си. Когато успях да се кача обратно по стълбата и да вляза в салона, самолетът бе заобиколен от полицейски автомобили на половин дузина правоимащи агенции. Дузини автомобили на федерални законоприлагащи организации, полицейски коли в двадесет и един цвята, линейки, противопожарни автомобили, както и джипове от летищната охрана спираха по мократа писта. Всичко приличаше на задръстване, каквото правеха проклетите кийстоунски полицаи.

Боб и неговите Маратонци бяха тук. Като бивш старшина от подводните диверсионни групи той просто беше поел командването, даваше сигнали, лаеше заповеди, разпределяше хората си по входовете, за да не може никой неупълномощен да влезе в салона. Това беше добре — ние, Тюлените, не обръщаме много внимание на запазването на уликите. Но след като Боб беше тук, тази подробност щеше да бъде осигурена.

Грижите на Боб бяха допълнени от тези на Мучача, която дойде в носа на самолета с яркожълт дъждобран (и подходящо отношение), наметнат върху роклята й. Тя незабавно се захвана за работа — върху мен.

Честно казано, нямах време за нея. Имахме работа — например трябваше да намерим министъра на Военноморските сили. Уважаемата С. Лин Крофорд трябваше да бъде изтеглена от самолета, поразпитана насаме, почистена, откарана на три и половина мили до Военноморската въздушна станция в Бока Чика (там се намираше нашият самолет „C-141“) и изпратена по пътя си с минимум суетене, но този път с обезопасен срещу въздушно пиратство, редовен армейски казионен самолет на Военноморските сили на САЩ.

Въпросът, разбира се, беше къде се намираше горепосочената шибана шефка на Военноморските сили, след като не беше в първа класа. Проправих си път към кърмата, като сверявах лицата със снимката, която ми бяха пратили по факса преди няколко часа.

Не бях изминал и една трета от пътя, когато Док Трембли я откри седнала зад преградата на галерията и ме извика с изсвирване и махане с ръка. Уважаемата С. Лин Крофорд, министър на Военноморските сили, седеше на пода при ред 15 и гледаше към тялото на едно мъртво танго. Беше потънала в сълзи и не можеше да говори.

Невероятно. Ето ви класически стокхолмски синдром (за онези от вас, които не знаят, стокхолмският синдром е прехвърлянето на симпатиите на заложник от властите върху терористите. Дължи се на емоционалния стрес. Тъй като заложниците са оставени на милостта на своите мъчители, често пъти започват да се идентифицират с тях поради подсъзнателно желание да оцелеят.) Е, добре, това беше идеален случай — по-хубав не бях виждал.

Но независимо от стокхолмския си синдром или каквото и друго да имаше, моите заповеди бяха да я сваля от самолета.

— По дяволите, мадам министър, трябва да тръгваме, веднага.

Сякаш говорех на стена. Изобщо не реагира на думите ми. Махнах на Док да дойде. Неговият болничен маниер е далеч по-дипломатичен от моя. Клекна и застана с лице към мадам, усмихна се с чудесната си новоанглийска усмивка, взе ръцете й в своите и започна да говори тихо.

Успя. Тя му отговори след няколко секунди, като кимаше през сълзи. Преглътна, изхълца, преглътна отново, сякаш беше поела малко кафе през кривото гърло. С помощта на Док се изправи на колене. След това се отърси от ръцете му. Сведе глава сякаш в молитва, притисна ръце към лицето си, изкашля се два пъти, успокои дишането си и обърса нос с обратната страна на дланта си.