Ричард Марчинко - Свирепия 4 (Специална група „Блу“)

След това вдигна поглед и ме фиксира, трябва да призная искрено, усмихнат лъчезарно и самодоволно след добре свършената работа.

Само че лицето й беше разкривено в агония, примесена със страх, отвращение, презрение и шок.

— Невежа, идиот такъв — каза тя. — Слабоумен неандерталец-побойник. Презрян убиец. Ти уби охраната ми.

Убийството на агента от Следствената служба може да е било неприятен случай, но не беше грешка. Абсошибанолютно никакво съмнение нямаше по този въпрос. Човек не размахва пистолет в отвлечен самолет по време на спасителна операция, без да очаква да го гръмнат. Следствената служба на Военноморските сили се съгласи на хартия — несъмнено в четири копия, макар на мен да показаха само розовия лист, — че (съгласно собствените им думи на бюроговор) случилото се е „печален акт, възникнал вследствие нещастно и злополучно отклонение (!?!) от правилната процедура за агентите от Следствената служба на Военноморските сили.“

Пълната с лайна чанта от ФБР в Маями, която и без това не изпитваше любов към мен или методите ми, написа в доклада си, че случилото се е било неизбежно, като се има предвид фактът, че съм действал, преди да ми дадат разрешение. Да. Точно така. В доклада й се казваше още, че макар и да бях спасил всички заложници и измъкнал министъра на Военноморските сили, без да разруша самолета, възнамерява да подаде оплакване за сексуален тормоз от моя страна, както и за използване на неприличен език, а и за непристойно поведение.

Приех записката на САК като комплимент. По свой бюрократичен начин тя казваше, че може да съм страхотен специалист, но маниерите ми не струват нищо. Е, да върви по дяволите, маниерите ми наистина не струват и съм горд с това.

Но нито завоалираните комплименти на ФБР, нито бюроговорът на Следствената служба не успяха да укротят министъра на Военноморските сили. Телевизионните мрежи не можаха да открият нищо за група АДАМ и затова решиха, че историята с отвлечения самолет се отнася за мен. Лицето ми — удобно изрязано от корици на книги — беше показвано по всички новинарски предавания заедно с доста неточни истории за противоречивата ми история на ренегат и командир от Групите за водене на война със специални методи на Военноморските сили на САЩ. Си Ен Ен използваха записа си с мен, на който правех пудинг от лицето на майор Джеф Лайъндейл, командир на Специалната ескадра на Кралските военноморски сили след фиаското в Портсмут, Англия, за което четохте в „Свирепия 3“.

Не беше трудно да се намерят дузина бивши офицери ТЮЛЕНИ (чиито задници бяха носили по едно или друго време отпечатъците на обувките ми 45 номер), които нямаха нищо против да представят собствената си версия за историята ми в ТЮЛЕН на Ей Би Си, Си Би Ес, Ен Би Си, Си Ен Ен и всеки друг, който се интересуваше. До края на неделя вечер бях обрисуван като убиец с камъни, противообществен психопат и шизофреник — а това според тях бяха някои от по-добрите ми качества.

Да, телевизионните компании се обаждаха, за да видят дали искам да отговоря, но съм се научил да си затварям устата в такива безнадеждни случаи. Преценяваха ме, а преценката съвсем не беше добра.

Дочух грохота на бурята няколко минути след като министърът на Военноморските сили изпрати любовното си послание. Новините дойдоха от един човек, когото ще нарека Пол Махон. Тук ще ви дам малко историческа информация за Пол и себе си. В литературния свят тя е позната като предистория. Но не я пропускайте, защото, както старите старшини в Школата за организирано осиране (така наричам Школата за кандидат-офицери) казваха: „Ще срещнете отново този материал.“

Добре, ето я историята. С Пол се запознахме като двама O-4 (лейтенанти) по време на службата си в Пентагона, когато работих за контраадмирал Ейс Лайънс в качеството на един от офицерите, информиращи министъра на Военноморските сили Джон Леман, а Пол, бивш футболист от отбора на Анаполис (да не споменавам и че беше обещаващ млад подводничар), от известно семейство в Ню Орлиънс, беше свръзка на един двузвезден генерал на име Блек Джек Морисън. Спомняте си Блек Джек — той е пилотът, който стана командващ военноморските операции и като такъв поиска от мен да проектирам, да създам, да екипирам, да обуча и да командвам „ТЮЛЕН-група 2“.

Във всеки случай по едно време аз и Пол бяхме изпратени от командирите си да откраднем амулета на американската армия от голямото фоайе на главния вход за Пентагона една седмица преди ежегодната среща по футбол между Военноморските сили и армията. Успяхме, въпреки че цял взвод хора на военната полиция ни преследва из шибаната сграда. Накрая задъхани си проправихме път до Е-образния коридор на четвърти етаж, където успяхме да се скрием заедно с плячката зад лъскавите махагонови двойни врати на заместник-главнокомандващия, които, както знаете, са винаги пазени от двама бойци от морската пехота с физиката на кеч борци.