Ричард Марчинко: Свирепия 4 (Специална група „Блу“)

Пропълзяхме последните десет метра колкото можахме по-бързо, без да вдигаме шум, и се скрихме в относително безопасното място под корема на самолета, където наклякахме, за да помислим какво да правим. Стълбата наистина беше вдигната — наполовина.

Открих под нея Уондър, който се опитваше да оправи радиото си.

— Счупи се, дявол да го вземе — прошепна той. — Сигурно е мокро.

Радиоапаратите на тюлените трябва да бъдат водонепромокаеми. И бяха такива. Но сега вместо апаратите „Моторола“ от най-добро качество, които купувах за групите си, Военноморските сили взимат най-евтините японски или тайвански стоки. Sayonara10 10 Сбогом (яп.). — Б.пр. , добли комункации. Добле досъл, насилане.

Насочих пръст към стълбата и раздвижих устни:

— Докладвай.

Уондър сви рамене.

— Качи се спокойно като кмета на Ню Йорк, затвори вратата и вдигна стълбата — прошепна той, като устните му почти не се мърдаха. — Според мен не ме е забелязал, може би просто е отишъл да се изпикае. Но не можем да бъде сигурни…

Сякаш по сигнал се чу виене на хидравлични цилиндри и стълбата се спусна. Докосна бетона с тъп звук. Хората ми се проснаха на асфалта и станаха почти невидими под самолета. Оръжията и стълбите им бяха готови. Ако ни хванеха, поне щяхме да си постреляме.

Бог да благослови Уондър — радиото му вече лежеше на земята, а палката — в ръката. Аз дръпнах капака на кобура си и извадих пистолета.

Настъпи четири-пет секундна пауза. След това дочух как някъде над мен се отваря врата — слаб лъч светлина от изхода над стълбата проряза тъмнината и аз затворих едно око, за да запазя способността си да виждам на тъмно.

Дочух внимателни стъпки по непозволяващите плъзгане грапави стъпала.

Виждах как стълбите се огъват леко под тежестта. Косата на врата ми настръхна така, както всеки път от първата ми бойна операция с група „Браво“ от Втори взвод на „ТЮЛЕН-група 2“, когато бях лейтенант с жълто около топките.

Тръгнах към десния борд. Уондър — към левия. Не дишахме.

Оня слизаше бавно — стъпваше първо на пета, после на пръсти, както правят добрите челни дозори, за да не размести нещо или да не предизвика излишен шум. Спря на около метър над долния край на стълбата. Чувствах го. Той беше като животно, тръгнало на лов — оставяше интуицията си, инстинктите си да надвият и да го защитават в това враждебно обкръжение.

Чакаше. Преброих тридесет секунди. След това отново тръгна, като слезе още три стъпала — достатъчно, за да си поемем безшумно дъх.

Сигурен бях, че кучият син е чул ударите на сърцето ми, защото сигурно бе стигнало до 140 в минута. Чувах удари в ушите си и усещах пулса във врата и китките си като в разбрицана таратайка, която се движи със сто и петдесет километра в час през тунел, дълъг една миля.

Проклетото чакане беше непоносимо. Искаше ми се да направи нещо — каквото и да е.

Но не правеше нищо. Копелето му с копеле, просто си седеше там, където не можех да го видя, и тихо възприемаше ситуацията.

Стълбата изскърца. Тангото се раздвижи. Тръгна към страната на Уондър. Но не бързаше — първо постави крак на terra firma11 11 Твърда земя (лат.). — Б.пр. . След това се обърна. Виждах цевта на автомата му. Поставена беше в така наречената ниска позиция на готовност. Биваше го — добре се е обучавал.

Започна патрула си. Тръгна да „разрязва тортата“ — да се движи така, че да заобиколи ъгъла на стълбата в широка дъга, за да се възползва напълно от възможността си да се опази от някой, скрил се зад стълбите.

Уондър беше се скрил в сянката. Добре го правеше. Аз се плъзнах по посока, обратна на часовниковата стрелка, заобикаляйки стълбата, за да мина откъм фланга на тангото.

Опитвах да се движа само тогава, когато се движеше и лошият — вдигах крак, спирах, чаках, слушах и чак тогава отпусках крак, когато дочуех, че и той го прави. Двамата изпълнявахме смъртоносно па де дьо.

Тангото стъпи встрани от стълбата и спря рязко, като ме изненада и останах с крак във въздуха. Чух как си пое дъх. Видял беше нещо — радиото на Уондър, разбира се.

Мама му стара, втасахме я. Изгубихме изненадата. В този момент, като някаква шибана змиорка, която излиза от дупката си, Уондър нанесе удар, преди тангото да успее да реагира. Дочух тракането на палката в костта. Бързо се приближих и хванах тангото, докато то падаше към земята — беше толкова едър, че имах чувството, сякаш хващам дънера на кленово дърво. Уондър улови автомата, за да не вдига шум. И сякаш това не му стигаше, тангото беше препасал като колчан през гърдите си и един проклет противотанков юмрук. Нямаше време за губене — срязах ремъка с ножа си и подадох оръжието на Гадния, който внимателно го положи на земята. По-късно щяхме да се върнем, за да прегледаме оръжието. О, да, исках да разбера откъде, по дяволите, тези танга намират такива неща.