Ричард Марчинко: Свирепия 4 (Специална група „Блу“)

Но желаех да бъда дипломатичен. Добре, отговорих, ето клетъчния телефон, нека се обади на прокурора. Тя се обади. И познайте какво стана. Дежурният от службата на главния прокурор й отговори, че никой от Министерството на отбраната не се е обаждал до Министерството на правосъдието, за да ги извести, че Националното командване е пуснало тюлените на войната. САК-ът каза, че в такъв случай тя по никакъв начин не би ми позволила да щурмувам самолета или дори да щурмувам самолета с нейната група.

Да ми позволи? Тя? Имах позволението да ритам задници и да раздавам наказания от самия шибан президент на Съединените щати и от проклетия министър на отбраната. Почвах да губя търпение от тази бюрокрация. Отново набрах номера на командния център на министъра на отбраната, обясних затрудненията си и подадох телефона на Мучача.

Тя може и да беше чула, но не слушаше. Що се отнася до нея, ако заповедите не произлизаха от Правосъдието, значи не са валидни. Очевидно ФБР не признаваше Министерството на отбраната за надлежно създаден орган на правителството.

Впрочем, нежни читателю, ако считаш, че при тази скапана ситуация трябва да реагирам, като използвам ужасно неприятната дума „чукане“ в няколко комбинации, които Мучача никога не беше чувала през целия си ограничен живот на латиноамериканка, изобщо няма да сгрешите. Казах й, че ще разширя шибаното й отверстие, за да може да завре в него шибаните си правила за влизане в бой, както и че ще предприемем шибаните си инициативни мерки, преди още някой смотан и шибан заложник да загуби живота си, независимо какво казват Министерството на правосъдието, Федералната авиационна агенция и другите натаковани, изтаковани и дотаковани министерства.

Мучача навря маникюра си в лицето ми. Каза, че поведението ми е неконтролируемо, езикът ми — непростим, и след като веднъж е обяснила правилата, няма повече да комуникира с мен освен чрез адвокатите на Министерството на правосъдието. Измъкна химикалка за сто долара от чантичката си, записа името ми в бележник марка „Гучи“ и ми каза, че ще подаде официален протест срещу моето непристойно държане веднага щом се върне в Маями. А междувременно нейният екип ще наблюдава какво правим и ще докладва за всички нарушения.

Дотук бяхме с междуведомственото сътрудничество. Е, добре — шибаното й отношение означаваше, че най-после ще мога да свърша шибаната си работа. (Забелязвате ли ироничното повторение на нецензурната дума? Да? Добре.) Както и да е, след като хармонията в отношенията ни бе загубена, събрах хората си в хангара, който бяхме завзели, за да направим последните планове за щурма.

Останали сами, обмислихме всички възможни комбинации. Включвахме мистър Мърфи във всяко възможно кътче и завойче. И все пак знаехме, че напук на всичкото планиране, на цялото ни обучение и компетентност задачата ни беше изпълнена с толкова трудности, че някъде по трасето някой щеше да се осере — и някой да загине.

Дадох сигнали с ръка. Стиви Уондър излезе пред мен и поведе, а аз го смених и поех предната част на стълбата. Тъй като той е бивш разузнавач от морската пехота (а и обича тези неща), на него се падаше задачата да елиминира тангото в долната част на стълбата при кърмата. В нормалния случай той би изпълнил задачата, като трайно избави упоменатото лошо момче от неприятното му съществуване. Но тъй като искахме поне един от лошите жив, за да можем да му задаваме въпроси, Уондър носеше кожена палка, пълна с оловни сачми, която да послужи също така ефективно, но не смъртоносно, както щангата, която обичайно мъкнеше в щурмовата си жилетка.

Изчакахме, докато Уондър се изгуби в тъмното, след което отново тръгнахме. Не бяхме изминали и десет метра, когато мистър Мърфи се появи.

— Мамицата му — дочух гласа на Уондър в слушалката.

— Какво има? — прошепнах.

— Проблем. Оня се качи вътре и вдигна стълбата.

Видял ли ни беше? Разкрити ли сме? Поисках Уондър да ми докладва ситуацията.

Нямаше отговор. Опитах пак. Нищо. Шибаното радио умря — или пък Уондър.

Какво може да се направи в такъв момент, по дяволите? Отговорът според мен е прост. Продължаваш напред.

Тръгнахме отново на колене и длани, като се придържахме към невидимата страна директно вдясно зад опашката. Чак когато стигнахме на петнадесет метра, успях да различа детайлите по тялото — толкова силен беше дъждът.

Сега самолетът беше почти напълно тъмен — вътрешните лампи в салона бяха изключени. Това също не беше добре. Или тангата са ни видели, или пък са много внимателни и очакват потенциални заплахи. Не обичам внимателните танга, защото са УИЛ, или умни, непредсказуеми и лукави копелета. Бих предпочел вътрешните светлини да са включени, защото те щяха да им пречат да ни забележат.