Джонатан Келерман - Жестоки игри

Лицето му потъмня. От усилието, помислих си аз. Моравото се превърна в лилаво, а после в червено-черно. Къдравата му коса експлодира. Кръвта, яркочервена и свежа, шурна от носа, ушите и устата му. Очите му се отвориха широко и примигнаха неистово няколко пъти. Изражение на огромна обида се настани върху гротескното му лице. От тлъстата му, надиплена гуша се процеждаха гъргорещи звуци. Върху нас се сипеше дъжд от стъклени иглички и триъгълничета, но вече неподвижното тяло на Маккафри ме предпазваше като покров.

На тавана като отворена рана зейна отвор към отрупаното със звезди небе. Едно лице надзърна през него. Черно, сериозно. Делано Харди. Имаше и още нещо черно — внушителното дуло на карабина.

— Дръжте се, господин консултант — каза Харди с шеговит ентусиазъм. — Идваме ви на помощ.

— Лицето ти изглежда по-грозно и от моето — каза Майло, след като ме освободи от трупа на Огъстъс Маккафри.

— Аха — съгласих се аз, опитвайки се да артикулирам нещо разбираемо с уста, в която сякаш бях смукал ножчета за бръснене, — но за разлика от теб само след няколко дни пак ще съм си същия хубавец.

Той се ухили.

— Хлапето изглежда добре — обади се Харди от задната стая. Той дойде при нас, понесъл Мелъди на ръце. Малката трепереше силно, но иначе наистина имаше що-годе нормален вид. — Изплашена, но невредима, както обичат да пишат по вестниците — допълни Харди.

Майло ми помогна да се изправя на крака. Отидох при нея и я погалих по главицата.

— Всичко ще се оправи, миличко. — Странно как най-изтърканите клишета идват най на място в подобни ситуации.

— Алекс — каза тя. После се усмихна. — Изглеждаш смешно.

Стиснах ръчичката й и тя затвори очи. Сладки сънища, миличко.

В линейката Майло изрита обувките си и седна по турски до носилката, в която ме бяха проснали.

— Моят герой — опитах се да кажа аз, но се получи само нещо от сорта на „мот ирой“.

— Тоя път няма да се измъкнеш толкова лесно, друже. Свободно ползване на кадилака по всяко време, безлихвени и безсрочни заеми, безплатна терапия.

— С други думи — продължих аз да се боря с подутите си челюсти, — нищо ново под слънцето.

Майло се засмя, потупа ме по ръката и ми каза да си затварям устата. Медицинският служител в линейката го подкрепи.

— Може да се наложи да го шием — каза той. — Не бива да говори.

Понечих да изразя несъгласието си.

— Ш-шт — каза служителят.

Половин миля по-късно Майло ме огледа и поклати глава.

— Ама и ти си бил голям късметлия. Прибрах се в града преди час и половина и намерих бележката на Рик да ти се обадя. Обадих се в твоята къща. Теб, естествено, те нямаше, вдигна Робин. Беше се побъркала от притеснение. Имали сте уговорка за вечеря в седем, ама не би. Не било в твоя стил на педант да закъсняваш, затова, ако съм можел, да съм направел нещо. Освен това не пропусна да ме въведе в твоите нови разкрития. Нещо май не си се спирал на едно място, докато ме нямаше? Отбих се в участъка — в ден, в който съм в отпуск, за бога — и там заварих бележка, изписана с нелицеприятния почерк на Делано, нещо си там за Крюгер и още, че тръгвал към „Ла Каса“. Отскочих до апартаментчето на Крюгер, преминах успешно през твоята барикада и го намерих, омотан като теле от родео шоу и с изцъклен от страх поглед. Беше заприличал на абсолютен парцал. Разпя се, без дори да съм го помолил. Не е за вярване какво може да се постигне с малко, добре приложено насилие срещу цивилните, нали? Оттам звъннах на Дел и го спипах насред задръстване по магистралата за Пасифик Коуст.

— Нямах намерение да се правя на герой — успях да изломотя аз, — исках просто да измъкна детето…

— Млъкнете, ако обичате, сър — каза медицинският служител.

— Спокойно — каза ми Майло. — Справи се страхотно. Благодаря ти. Така по-добре ли е? Но не го прави отново.

Линейката спря пред входа на спешното отделение на болницата в Санта Моника. Мястото ми беше добре познато, тъй като точно в тази болница бях водил серия лекции за психологическия аспект на травмите у децата.

— Добре ли си? — попита Майло.

— Ъ-хъ.

— Хубаво. Оставям докторите да си свършат работата. Имам си един тлъст съдия за арестуване.

Робин ме огледа — шевове тук и там, огромни отоци под очите — и се разплака. После ме прегърна, пусна ме, настани се удобно до мен и се зае да ме нахрани с предписаните от болничния диетолог супа и сода. Това продължи цяла вечност. Проблемът беше, че след това нервите й не издържаха и тя си го изля върху мен, задето съм постъпил толкова налудничаво и съм си рискувал живота с лека ръка. Закле се никога повече да не ми проговори, издържа около шест часа и после всичко си дойде на мястото.