Джонатан Келерман - Жестоки игри

— План — озъбих му се аз. — Холстед вече си гние в дупката с парче арматурно желязо в гърлото. И той беше пълен дървеняк като всичките ти останали слуги.

Маккафри присви месестите си бърни.

— Предупреждавам те — каза той.

— О, това ти е коронният номер, нали? — продължих аз. Опитвах се да спечеля време. Видях как масивният му силует шава неспокойно, опитвайки се да не ме изпуска от погледа си. Но мракът усложняваше доста задачата му, а и Тауъл бе застанал точно между нас. — Ти имаш истинска дарба да намираш неудачници и несретници, емоционални инвалиди, черни овци. Точно като дарбата на мухите да надушат лайното. Ти пъхаш пръст в раните на жертвите си и после изсмукваш живота от тях.

— Колко грозно казано — отвърна ми той с равен глас, под който обаче явно си личеше, че се опитва отчаяно да запази контрол. Бяхме на закрито, а в подобни случаи импулсивността може да ти изиграе лоша шега.

— Дрехите й, Уил — каза Маккафри. — Свали ги всичките.

— Гюс…

— Направи го, говно нещастно!

Тауъл вдигна ръка пред лицето си като хлапе, което опитва да се предпази от плесница. Плесница не последва и той тръгна към детето.

— Ти си доктор — казах аз. — Ти си уважаван медик. Не го слушай…

Маккафри запълни бързо коридора, който му бе освободил Тауъл, доста по-бързо, отколкото предполагах, че би могъл да го стори, и ме зашлеви през лицето с дулото на пистолета. Строполих се на земята. Притиснах инстинктивно ръце към пулсиращото си от болка лице и усетих как между пръстите ми се стече струйка кръв.

— Сега си остани там, господинчо, и си дръж шибаната уста затворена.

Тауъл свали тениската на Мелъди. Гърдичките й бяха вдлъбнати и болезнено бледи. Ребрата й се очертаваха като сиво-сини сенки по призрачно тънката кожа.

— Сега панталонките. Гащичките. Всичко.

— Защо правиш това, Гюс? — Тауъл искаше да разбере.

Зачудих се дали стресът би могъл да преодолее биохимичната бариера, която успокоителните бяха изградили около увреденото му съзнание.

— Защо ли? — Маккафри се изсмя. — Ти май не си свикнал да присъстваш на подобни сцени лично, а, Уили? Досега ролята ти беше абсолютно стерилна. Ти можеше да се наслаждаваш на лукса да участваш в шоуто от безопасно разстояние. Както и да е, ще ти обясня.

Той се втренчи в Тауъл и повдигна едната си вежда в израз на отвращение, после погледна към мен и пак се изсмя. Смехът му отекна гръмовно и завибрира болезнено в препатилия ми череп. Кръвта продължаваше да се стича от лицето ми. Чувствах главата си напълно разнебитена, готова всеки момент да се търкулне на пода. Виеше ми се свят, а гаденето ставаше все по-силно. Подът започна да се надига срещу мен. Помислих си дали не е ударил твърде силно, достатъчно силно, за да причини сериозна травма на мозъка ми. Страхът ме сграбчи в ледената си хватка. Знаех чудесно какво може да направи един хематом, попаднал сред крехкото сиво желе, което прави живота ни възможен… Борех се като обезумял, за да проясня съзнанието си и да събера остатъка от сили.

— Сега ще поставим една кратка пиеса, Уили — обясни Маккафри с напевен глас. — Аз ще съм едновременно продуцент и режисьор. Ти ще бъдеш мой пръв помощник. Звездите на представлението ще бъдат малката Мелъди и нашият добър приятел доктор Алекс Делауер. Името на пиесата ще бъде — „Смъртта на един психолог“, с подзаглавие „Спипан на местопрестъплението“. Поучителна пиеса.

— Гюс…

— Действието е следното: Доктор Делауер, нашият злодей, си е спечелил реноме на състрадателен, чувствителен детски психолог. Но онова, което неговите колеги и пациенти не знаят, че не алтруизмът е казал решаващата дума при избора му на професия. Не, доктор Делауер е избрал да бъде детски психолог, за да му се намират дечица подръка по всяко време. За да може той на спокойствие да ги опипва с мръсните си ръце на възрастен. С две думи, той е един гнусен, пропаднал, деморализиран, извратен тип. Човек със сериозни психически отклонения, който няма да се спре пред нищо, за да задоволи низките си страсти.

Маккафри направи пауза, за да ме погледне. Въпреки лекия хлад по огромния му нос се стичаха капчици пот, а очилата му се бяха плъзнали ниско долу. Дишането му беше тежко и неравномерно. Челото му също бе лъснало от потта. Погледнах крадешком към 38-калибровия пистолет в ръката на Тауъл и се опитах да преценя трезво разстоянието между нас. Маккафри все пак ме забеляза, поклати глава и изговори негласно едно „не“, излагайки на показ едрите си зъби.