Джонатан Келерман - Жестоки игри

Приливите, помислих си аз, бреговата охрана. Тук май имаше нещо…

— Няколко месеца по-късно ме приемат в медицинския факултет — продължаваше разказа си Тауъл. — Премествам се в Лос Анджелис. Стюарт идва с мен, макар че и двамата знаем, че той така и няма да успее да завърши медицина. Еди се записва в юридическия факултет. Тримата диктатори са отново заедно. Нали така ни наричаха — „тримата диктатори от острова“.

— Животът си върви и нито един от тях дори не споменава за услугата, която са ми направили. Никой не споменава онази нощ. Затова пък и двамата са отишли много по-далеч в своите перверзии, по-далеч от всякога. Оставят гадни снимки на места, на които бих могъл да ги видя, без дори да се притесняват, че мога да ги издам. Знаят чудесно, че съм безсилен да го сторя. И ето ме зависим от тях, напълно зависим, без дори да им се наложи да повдигат въпроса за това.

— Гюс е изчезнал някъде. Години по-късно, когато вече съм дипломиран лекар със своя практика, той се появява в кабинета ми след края на приемното време. Станал е още по-разплут, но за сметка на това е добре облечен и вече определено не прилича на разсилен. Показва ми грамотата за задочно завършен курс по теология. Дошъл е да поиска някои дребни услуги от мен. Да осребри някои свои отколешни акции , както сам се изразява. Платих му още през онази вечер и оттогава не съм спирал да си плащам по един или друг начин.

— Време е да спреш да му плащаш — казах аз. — Няма защо да му поднасяме Мелъди Куин в жертва.

— Детето е обречено — така, както стоят нещата в момента. Настоявах пред Гюс да пощадят малката. Казах му, че няма никакви причини да си мислим, че тя е видяла или чула нещо. Но той няма да я остави още дълго жива. Какво е един живот по-малко за човек като него? — Той замълча. — Тя представлява ли въобще някаква опасност за него?

— Не съвсем. Седяла е до прозореца и е видяла сенките на мъже. — В единия от които е разпознала своя баща. Мелъди не го е била виждала преди, но е имала негова снимка. В деня, в който я хипнотизирах, малко след сеанса тя спонтанно насочи разговора ни към него. Показа ми снимката и играчката, която той й бе подарил. Още след нощния пристъп трябваше да се сетя. Предположих, че хипнозата е пробудила нещо у нея. Оказа се, че наистина е така. Тя бе извикала спомените за баща си, за това, как го е видяла от прозореца си да влиза в апартамента на Хендлър. Тя знаеше, че нещо лошо се е случило там. Усещаше, че баща й е извършил нещо ужасно. И бе потиснала тази неприятна мисъл. Но тя се бе появила отново в съня й.

Просветна ми, след като открих играчката на Мелъди, захвърлена на пода. Нали точно баща й, Рони Лий, ги бе отвлякъл. Смалената главица до този момент беше играла ролята на свещен символ на нейния татко. Това, че я бе захвърлила, означаваше, че му е обърнала гръб. Тя бе разбрала, че татко й е лош човек, че е дошъл не за да я види, а за да й причини болка. Може дори да е видяла как той удря майка й. Но дори Рони Лий само да се бе държал грубо, това щеше да е повече от достатъчно. Така или иначе, детето бе разбрало.

Сега вече всичко изглеждаше толкова логично. Едва сега.

— Каква ирония — тъкмо казваше Тауъл. — Аз й предписах риталина, за да контролирам поведението, а точно той е причинил безсънието, което я е принудило да остане будна в неподходящо време на неподходящото място.

— Да, каква ирония — съгласих се аз. — А сега трябва да влезем там и да я измъкнем. И ти ще ми помогнеш. Когато всичко свърши, ще се погрижа да се отнесат към теб с нужното внимание.

Той не каза нищо. Просто изпъна гръб, опитвайки се отчаяно да си придаде достолепен вид.

— Искате помощта ми, така ли?

— Да, докторе.

— Тогава я имате.

Лежах на пода на линкълна, покрит с одеяло.

— Пистолетът ми е насочен към гърба ти — казах на Тауъл. — Не очаквам да ми създадеш някакви неприятности, но двамата не се познаваме достатъчно отдавна, за да си имаме пълно доверие.

— Разбирам — каза той. — Не се чувствам обиден.

Той подкара колата по отбивката за „Ла Каса“ и накрая спря плавно пред бариерата на дома. Пазачът ни пусна, без дори да се поколебае. Последва кратко спиране при будката за размяна на обичайните любезности, подправени обилно с „господин докторе“ и „сър“, и ето че най-после се озовахме безпроблемно в двора.

Поехме към далечния край на паркинга.

— Паркирай встрани от светлината на лампата — прошепнах аз.

Колата спря.

— Чисто е — каза ми той.