Джонатан Келерман - Жестоки игри

— Именно това е причината доктор Делауер да реши да се кандидатира за членство в Джентълменската бригада. Той посещава „Ла Каса“. Ние го развеждаме из дома. После го подлагаме на стандартното проучване и тестовете показват, че нашият доктор е негоден за членство в нашето благородно братство. Ние отхвърляме кандидатурата му. Бесен от това, че не е успял да се подсигури със свеж приток от детска плът, той буквално превърта.

Той замлъкна отново и преглътна шумно слюнката си. Мелъди се размърда в съня си.

— Той превърта — повтори „преподобният“. — Пържи се в собствен сос. Накрая не издържа и една нощ се промъква с взлом в „Ла Каса“ на лов за невинни жертви. В спалното помещение лежи само едно нещастно, болно от треска сираче. Извратеният доктор е загубил всякакъв контрол над себе си. Той изнасилва детето, буквално го разкъсва — аутопсията доказва неговата нечовешка жестокост. Но това не е всичко. Доктор Делауер решава да заснеме своето сатанинско деяние. Отвратително. Тогава детето се развиква, уплашено за живота си, и ние — аз и ти, Уил — се притичваме на помощ, тъй като по едно щастливо стечение на обстоятелствата сме се оказали наблизо. Спускаме се, за да помогнем на малката, но вече е твърде късно. Детето е мъртво.

— Ние гледаме с ужас и не вярваме на очите си. Тогава разкритият перверзник скача срещу нас с пистолет в ръка. Ние успяваме геройски да го повалим на земята. Следва кратка борба за оръжието, при която убиецът е застрелян по погрешка. Добрите печелят и в „Ла Каса“ отново се възцаряват спокойствието и справедливостта.

— Амин — казах аз.

Маккафри не ми обърна никакво внимание.

— Не е зле, а, Уил?

— Гюс, няма да се получи. — Тауъл отново застана между нас. — Той знае всичко… за учителката, за Гари Немет…

— Млък! Ще се получи и още как. Миналото е най-добрата прогноза за бъдещето. Дотук успявахме във всичко и нещата ще продължат да се движат в същата посока.

— Гюс…

— Млъквай! Не те моля да го направиш, заповядвам ти. Съблечи я!

Надигнах се на лакти и заговорих въпреки болката в подутата си челюст, като се опитвах да придам в движение смисъл на думите си.

— А какво ще кажеш за един по-друг сценарий, със заглавие „Голямата лъжа“? В него се разказва за един човек, който си мисли, че е убил жена си и детето си и това го кара да предостави живота си на един измамник и изнудвач.

— Затваряй си устата. — Маккафри тръгна към мен.

Тауъл застана на пътя му и насочи пистолета право към гърдите на облеченото в зелено тлъсто туловище. Мексикански пат — като по филмите.

— Искам да чуя онова, което се опитва да каже той, Гюс. Всичко е толкова объркано, толкова болезнено за мен. Искам той да ми обясни…

— Помисли — казах аз, говорейки толкова бързо, колкото ми позволяваше болката. — Ти провери ли дали Уили младши не е още жив? Не. Довери се на него. Той ти каза, че детето е мъртво. Каза ти, че ти си го убил. Но откриха ли всъщност тялото? Ти виждал ли си някога тялото?

Лицето на Тауъл се изопна в опита му да се концентрира. Реалността му се изплъзваше с плашеща скорост и той бе впил зъби и нокти в нея.

— Аз… не знам. Уили беше мъртъв. Те ми казаха така. Нямаше начин…

— Може би. Но помисли все пак — за тях това е бил златен шанс. За смъртта на Лайла едва ли щеше да получиш повече от това, което се полага за убийство по невнимание. В онези дни домашното насилие не се е вземало особено сериозно. С адвокатите, които твоето семейство е можело да ти осигури, е можело да ти се размине дори само с условна присъда. Но виж, две убийства, едното от които на дете, това вече е нещо много сериозно. Той е искал ти да повярваш, че Уили младши е мъртъв, за да може да те оплете.

— Уил — каза Маккафри заплашително.

— Не знам… толкова време мина оттогава…

— Мисли! Наистина ли го удари толкова силно, че да го убиеш? Ами ако не си? Напъни си мозъка. Нали те бива в това?

— Да, биваше ме в това — промърмори той.

— И още те бива! Спомни си. Ударил си малкия Уили от едната страна на главата. От коя страна?

— Не знам…

— Уил, всичко това са лъжи. Той се опитва да ти отрови мозъка. — Маккафри очевидно се чудеше как да ми затвори по-бързо устата. Но дулото на пистолета в ръката на Тауъл се изравни с точката, в която обикновено се намира сърцето при нормалните хора.

— От коя страна, докторе? — настоях аз.

— Аз съм десняк — отвърна ми той, сякаш осъзнаваше този факт за пръв път в живота си. — Използвам повече дясната си ръка. Ударил съм го с дясната си ръка… Виждам го… Той идва към мен откъм спалнята. Плаче за мама. Приближава се отдясно, хвърля се към мен. Аз… го удрям… от дясната страна. Дясната страна.