Джонатан Келерман - Самозащита

— Ти имаш ли същото усещане за нея?

— Да, чувствам го. Има… някаква здрава сърцевина. Нали знаеш стария виц за консерватора, който бил заблуден либерал? Останах с впечатление, че е човек, преживял тежки промени.

— Как си изкарва прехраната?

— Жонглира с цифри за една от големите счетоводни компании в Сенчъри Сити.

— Експерт-счетоводител?

— Деловодител.

— Спомена ли за друг проблем освен кошмарите?

— Не е. А за тях спомена, защото й казах, че има уморен вид, а тя отвърна, че напоследък не спи пълноценно. Поканих я да хапнем пай и тогава ми разказа за тях. След това побърза да промени темата. Реших, че е нещо лично и не настоях. При следващото си обаждане пак ми прозвуча уморено и й предложих да се срещне с теб. Отвърна, че ще помисли. След това каза: „Добре, ще го направя“.

Извади цигара от джоба си, повдигна я към светлината и я прибра обратно.

— Някой от другите съдебни заседатели има ли проблеми? — попитах аз.

— Тя е единственият, с когото съм се срещал.

— Как стана така, че Луси се свърза с теб?

— Оглеждах съдебните заседатели, както обикновено, и погледите ни се срещнаха. Бях я забелязал преди: имаше вид на човек, който работи много. После, когато застанах на свидетелската трибуна, забелязах, че ме наблюдава съсредоточено. Напрегнато. След това погледите ни непрекъснато се срещаха. В последния ден от процеса съдебните заседатели бяха отведени под охрана в задното помещение, а аз също бях там. Махна ми с ръка. Погледът й бе пълен с тревога. Почувствах, че ме моли за нещо, затова й дадох визитната си картичка. Три седмици по-късно телефонира в участъка.

Притисна длан към бара и се загледа в изпъкналите стави на пръстите си. С другата ръка подпря масивната си челюст, силните пръсти подръпваха кожата към якия му врат. На леденосинята светлина на бара лицето му изглеждаше като мрачна маска, а черната коса хвърляше сянка над челото му.

Майло изсумтя:

— Как напредва къщата?

— Бавно. Много бавно.

— Нови проблеми ли?

— Тази седмица мазачите измазаха част от стените и откриха електрическата инсталация, а водопроводчиците съсипаха подовата настилка.

— Съжалявам, че Блинкъл не работи докрай.

— Беше достатъчно компетентен, но не бе на разположение.

— Не го бива толкова като ченге — продължи Майло. — Но хора, за които е вършил строителни работи, твърдят, че е добър.

— Докато беше той, всичко бе добре. След като Робин пое нещата, ефектът е още по-добър.

— Как се справя тя?

— Сега, след като работниците я вземат на сериозно, работата й доставя удоволствие. Най-накрая разбраха, че не могат да я блъфират: тя се качва на скелето, взема инструментите и им показва как се прави.

Усмихна се.

— Кога мислите, че ще сте готови?

— След шест месеца минимум. А дотогава сме принудени да страдаме заедно в Малибу.

— Тц-тц. Как е мистър Дог?

— Не харесва водата, но е придобил вкус към пясъка — буквално. Яде го.

— Очарователно. Може пък да го научиш да изхожда сурови тухли, за да ти спести разходите за строителни материали.

— Винаги практичен, Майло.

Изминала бе една нормална година.

Преди тринадесет месеца, малко преди Джоуб Швант да започне да се катери по хорските прозорци и да накълцва жертвите си на парчета, някакъв психопат, тласкан от необуздана страст към отмъщение, беше запалил дома ми, превръщайки десетгодишната му история в куп тлеещи въглени. Когато Робин и аз все пак намерихме сили да започнем ново строителство, потърсихме жилище под наем.

Намираше се на брега в западната част на Малибу. Добрият стар Малибу, сгушен до границата с окръг Вентура, на светлинни години от блясъка и суетата на славата. Благодарение на рецесията можехме да си го позволим.

Ако бях по-прозорлив, можех да стана и собственик на парцела. По време на свръхактивната ми младост, работейки на пълен щат в педиатрична клиника и посещавайки частни пациенти вечер, бях спечелил достатъчно, за да инвестирам в недвижима собственост в Малибу. Печалбата от сделки с парцели за жилищни сгради бих могъл да влагам в ценни книжа и акции, които да ме подсигурят за тежки времена. Но никога не съм живял на крайбрежието: намирах го твърде отдалечено и откъснато от динамиката на градския живот.

Сега бях благодарен за усамотението — само Робин, Спайк и аз, и пациенти, готови да шофират до дома ми.

Години наред не бях практикувал дългосрочна терапия, ограничавах се до консултации по съдебни дела. В повечето случаи ставаше въпрос за медицинска експертиза и лечение на емоционално и физически травмирани деца в резултат на инциденти или престъпления и до опити да отстраня стреса, породен от съдебни дела за попечителство. От време на време изникваше и нещо друго — като Луси Лоуел.