Джонатан Келерман - Самозащита

— Как е той?

— Добре.

— Приятно момче. Как успява непрекъснато да се справя с подобни ситуации?

— Не всички случаи са като „Швант“.

— И слава богу! — Полата й стоеше добре, но тя продължаваше да я придърпва, приглаждайки тънкия плат върху стегнатите тесни хълбоци.

— Сигурна ли сте, че желаете да тръгнете по-рано, Луси? Стигнахме до неща, които са доста обезпокояващи.

— Знам, но ще се справя. Обсъждането им ме накара да се почувствам по-добре.

Излязохме от къщата и минахме по пешеходния мост към входа на имението. Повдигнах резето и се озовахме на Тихоокеанската крайбрежна магистрала. На север от плажовете на Малибу движението бе малко — няколко автобуса, пътуващи по редовните линии от Вентура, и товарни камиони, носещи се с грохот към Окснард. Но редките коли, които минаваха, префучаваха с рев край нас и едва успях да я чуя, когато отново ми благодари.

Наблюдавах я как се качва в малкия син „Колт“. Двигателят запали, гумите превъртяха на място и въздухът замириса на нагрят каучук.

Върнах се в къщата и отметнах сеанса.

Четвърти сеанс. За пореден път обсъждане на престъпленията, извършени от Швант. Говорехме за процеса, за жертвите, но не и за сънищата, станали причина за първото й посещение при мен.

Бях ги споменал първия път, но тя побърза да смени темата и аз не настоях. Може би бяха се разредили, след като тя успя да превъзмогне част от изпълнилите я страхове.

Включих машината за кафе, излязох на верандата и се загледах в пеликаните, мислейки за тримесечното й присъствие в ложата на съдебните заседатели.

Деветдесет дни в бунище за токсични отпадъци. И всичко само защото не ядеше месо.

— Пълна вегетарианка — беше ми казал Майло, отпивайки от чашата със скоч.

После изсумтя.

— Защитата считаше, че няма да й стигне кураж да изпрати онова лайно в боядисаната в пролетно зелено стая — каза.

Изсмя се неприятно, допи своя „Чивас“ и прокара ръка по лицето си, сякаш го миеше без вода.

— Лошо предположение. Не че има изгледи скоро да глътне ампулата с цианкалий — при купищата документи, които непрекъснато размахват наоколо.

Бе доста пийнал, но се държеше. Беше един часът след полунощ и се намирахме в полупразен коктейлбар, в полупразен небостъргач в административния център, на няколко преки от Съдебната палата, в която се водеше делото срещу Джоуб Роланд Швант. Цели три месеца Швант бе хвърлял похотливи погледи, хилил се бе, човъркаше си носа, изцеждаше пред всички младежките си пъпки и дрънчеше с вериги.

Пресата превръщаше всяка негова мимика в сензация и Швант не скриваше удоволствието си от оказаното му внимание. Беше го обикнал почти колкото болката, която причиняваше на жертвите си. Процесът за него бе като обилен десерт след десетмесечен кървав пир.

Голфиста.

Колкото по-потресаващи ставаха разкритията на свидетелите, толкова по-самодоволен изглеждаше той. След прочитането на смъртната присъда Швант разкопча панталоните и се опита да покаже гениталиите си на близките на жертвите.

— Никаква риба — продължи Майло, след като остави празната чаша на бара. — Никакви яйца, нито млечни продукти. Само плодове и зеленчуци. На такива как им казват — веги ?

Кимнах.

Барманът беше японец, както и по-голяма част от клиентите. Предлаганата храна бе смесица от ястия със соев вкус, увити във водорасли кисели краставички и ориз и миниатюрни скариди. Разговорите бяха тихи и въпреки че Майло говореше ниско, гласът му ехтеше:

— Много от добронамерените хора са само въздух под налягане, но в нейния случай човек се убеждава, че не става въпрос за поза. Истински тих, нежен глас. Красива е, но не го демонстрира. Познавах момиче като нея в гимназията. Стана монахиня.

— Луси изглежда ли ти като монахиня?

— Кой съм аз, че да ти кажа?

— Доста добре преценяваш характерите.

— Така ли мислиш? Е, не знам нищо за интимния й живот. Не знам много за нея, освен че има кошмари.

— Неомъжена ли е?

— Така каза.

— Ами приятел има ли?

— Не е споменавала. Защо?

— Задавам си въпроси относно опорите в живота й.

— Каза, че майка й е починала и че не се вижда с баща си. Относно личните си контакти, струва ми се, че е тип „госпожица Самотна“. Вероятно това е едно от нещата, които екипът на защитата е харесал у нея.

— Как обвинението не я е елиминирало?

— Зададох същия въпрос на Джордж Върдуел. Каза, че според него външният вид лъжел и че има вътрешна твърдост, която щяла да й помогне да вземе правилното решение.