Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

Този път сондата се плъзна гладко в отвора и се блокира, свързвайки жадния за гориво конвертоплан с неговия танкер. Под крилото на големия MC-130 командните светлини промениха цвета си в зелено.

— Имаме блокиране, налягане и обмен — обяви помощник-пилотът на Зондърс.

Зондърс с облекчение издиша. След като подсигуриха клапата и керосинът се изливаше в горивните им резервоари, той можеше да си отдъхне за около минута.

— Навигатор, как се движим? — подвикна той през рамо към офицера, приведен над GPS конзолата.

— Все едно танцуваме, сър — отвърна навигаторът. — Сега излизаме от опашката на този фронт и на следващата точка от маршрута ще завием под ъгъл на изток.

— Приблизително време до пристигане на обекта?

— Може би още три часа до кацане, сър, в зависимост от ветровете.

— Цели три часа.

— Установих връзка с ледоразбивача преди няколко минути, майоре — отбеляза помощник-пилотът на Зондърс. — Бреговата охрана докладва ясно небе, но още нищо не са чули от острова. Чудя се какво ще намерим.

— Може би абсолютно нищо, Барт. Ето това ме тревожи.

Глетчерът в седловината

Като пропълзя в гърлото на пещерата, руският специалист по взривни устройства разгледа тавана от застинала лава и експлозивите, които беше заложил, като по два пъти провери местата им. Беше получил изрични заповеди. Трябваше да взриви входа по начин, наподобяващ вида на естествено скално срутване. Беше интересно техническо предизвикателство, особено разбъркването на отломките, така че скалите, които нямат следи от взрива, да гледат навън. Не можеше да остави забележими химически следи. Лейтенант Томашенко твърдо настояваше на това, а днес не беше подходящ ден да проваля взводния си командир.

Доволен, сапьорът коленичи и нагъна електрическа взривна капсула към края на оплетения сноп фитили. Някои от тях водеха до експлозивите над главата му; други се проточваха по-дълбоко в пещерата под планината.

Павел Томашенко усети как студената пот се стича през средата на гръбнака му под якето. Знаеше, че е само отчасти заради златния диск на слънцето, който туптеше на южния хоризонт. Беше на ръба да провали мисията си. Като хокеен вратар, който вижда как шайбата се плъзва отвъд неговия обхват, можеше само да опита да се протегне и да достигне този последен, критичен милиметър.

Той, неговият радист и вторият член от групата сапьори стояха отвън на глетчера, на около петдесет метра от гърлото на пещерата, която екипажът на „Миша“ беше използвал за спасителен подслон, а американците — за крепост.

Дори да стоят на открито върху глетчера посред бял ден, означаваше, че признават безизходното си положение. Както всеки друг отряд командоси, спецназовците обикновено действаха със спотайване и прикритие. Но Томашенко беше изгубил и прикритието на нощта, и на лошите метеорологични условия спрямо по-критичния фактор на времето. Сега трябваше да действа решително и да използва остатъците, с които разполагаше. С проясняването на небето външният свят щеше да стигне до остров Уензди.

— Успя ли да се свържеш с подводницата? — сопна се Томашенко, после мълчаливо се укори, че си е изпуснал нервите. Ако неговият радист беше успял да установи връзка, веднага щеше да докладва.

— Не, лейтенант — отвърна безчувственият якут, надвесен над своя тактически предавател. — Вече няма никакви смущения, но няма и отговор. Сигурно не са намерили пукнатина в леда за антената.

— Така да бъде — Томашенко насили гласа си да звучи нормално. — Ще опитаме пак през обедното разписание. — Така беше по-добре. Щеше да му даде два допълнителни часа да разчисти бъркотията и да прикрие провала си. — Свържи ме с отряд „Бяла птица“.

— Веднага, лейтенант.

Да използват радиото толкова безразборно беше друг знак за бедствието, както и разделянето на оскъдния състав. Но всъщност Томашенко нямаше избор. Трябваше да оправи нещата тук, при останките на самолета, а едновременно с това — да намери и ликвидира онези проклети американски агенти!

В основата на Източното възвишение старшият сапьор се появи от гърлото на пещерата. Като влачеше детониращия проводник след себе си, той се оттегли през огряната от слънцето повърхност на глетчера към временния команден пост на Томашенко. Вторият сапьор взе детонаторната кутия от шейната с експлозивите и почна да я настройва.

— Лейтенант, водачът на „Бяла птица“ е на линия.

Томашенко отметна качулката на якето си. Надвеси се до радиста и пое слушалките и микрофона.