Робърт Лъдлъм - Мистерията „Миша“

— Добро утро на всички. Очевидно някой се е върнал при нас.

Стресната, Ранди се извъртя в спалния чувал, като осъзна, че е гола и не е сама.

— По дяволите, какво е това? — изскимтя тя.

— Всичко е наред, скъпа — отвърна Валентина и подпря глава на тънката си китка. — Вече никой не чака първо да се ожени.

Белият дом, Вашингтон

Президентът Кастила стана от председателското място на дългата махагонова заседателна маса.

— Господа, извинете ме за момент, трябва да отговоря на телефона.

Кастила излезе с широки крачки от заседателната зала, като последва своя военноморски адютант. Офицерите за свръзка от ЦРУ, от военното разузнаване, ФБР и от министерството за вътрешна сигурност размениха безмълвни погледи, като се чудеха какво може да е толкова критично, че да измести сутрешното съвещание на националното разузнаване.

В Овалния кабинет Кастила вдигна вътрешния телефон от вилката, без да си прави труд да сяда зад голямото мескитово бюро.

— Кастила слуша.

— Господин президент, тук е оперативната зала. Трябва да ви уведомим, че мисията за подкрепление на остров Уензди е в ход и в момента самолетите излитат.

Кастила погледна часовника на бюрото си. И двайсет. Майор Зондърс сигурно беше получил метеорологичните сведения, които идваха при него на петнайсет минути, и както беше казал, вдигна екипажите във въздуха за пет минути.

— Директор Клайн беше ли уведомен?

— Да, господин президент. Той наблюдава ситуацията.

— Имаме ли приблизително време на пристигане?

— Около шест часа в зависимост от метеорологичните условия, с които се срещнат по пътя — Оперативният офицер звучеше леко оправдателно. — Трябва да прелетят две хиляди мили, сър.

— Разбирам, майоре. Остров Уензди е едно от местата, до които не можеш да стигнеш оттук. Дръжте ме в течение за развитието на нещата.

— Ще ви информираме, господин президент. Трябва да ви уведомя, че руската специална връзка за операцията на остров Уензди още е в неизвестност. Искате ли да информираме руснаците за подкрепленията?

Кастила се навъси срещу ивиците сутрешна светлина, които минаваха през наситените червени и сини шарки на навахския килим, постлан в кабинета.

— Не, майоре. Очевидно нямат какво повече да ни кажат — ние също нямаме какво да им кажем.

Северната страна на остров Уензди

Ранди Ръсел не беше сигурна има ли място, наречено „рай“. Но ако такова място наистина съществуваше, тогава тя беше убедена в две неща: там ще е топло и няма да си сам.

— Добре, опитай това — каза Джон Смит, като се олюля на петите си.

Тя експериментално сви пръстите на дясната си ръка. Джон леко ги беше превързал, след като ги намаза с фин слой антибиотичен крем. По нейно настояване беше сложил бинт на всеки пръст поотделно, за да може тя да ползва изцяло ръката си.

— Не е зле — отвърна Ранди. — Малко ме сърбят и изтръпват, но не е нетърпимо.

Смит кимна и изглеждаше доволен.

— Това е добре. Мисля, че здраво си измръзнала, докато си катерила онази скала, но не смятам, че ще имаш трайни увреждания.

— Явно още ще можеш да броиш до десет и без да си сваляш обувките.

Валентина седна в двойния спален чувал и се зае с белезниците върху лявата китка на Ранди. Даже облечена в термобельо и с незакопчано яке, метнато върху раменете й, професорката пак излъчваше някаква разпусната елегантност.

Ранди откри, че не може да се подразни. Всъщност в малката пещера от лед атмосферата беше почти празнична. Нямаше логична причина за това. Още бяха на остров Уензди, още се криеха и бяха заобиколени от врагове, но екипът пак беше цял.

Валентина деликатно завъртя за последен път заключалката и осморката на белезниците щракна отворена.

— Готова си, скъпа. Връщам ти китката.

— Благодаря — усмихна се Ранди. — Оценявам го.

— Като изключим ръцете, как се чувстваш? — продължи Смит и докосна бузата й с опакото на голата си ръка, като следеше за симптоми на треска.

— Добре съм — автоматично отговори Ранди.

Той продължи да я наблюдава със смущаващо директен поглед и с най-бледата от всички познати й усмивки.

Ранди въздъхна.

— Добре — отвърна тя. — Чувствам се като стар кухненски парцал, който са изцеждали прекалено много пъти. Сякаш никога вече няма да ми е топло отвътре и никога вече няма да се чувствам бодра, и искам само да спя хиляда години. Доволен ли си?

Сдържаните черти на Смит омекнаха в една от онези негови момчешки усмивки, озаряващи цялото му лице — усмивката, за която беше говорила Софи.