Брайън Кийн - Градска готика

— Защо просто не скъсаш с него още отсега?

Кери се позамисли, преди да отговори:

— Понеже ми пука за него и не искам да го наранявам. Страхувам се какво може да направи, ако го сторя.

— Да ти направи?

— Не, не на мен. На себе си.

Стефани не отговори. Просто затвори мобилния си и го натъпка обратно в чантата.

Кери промърмори:

— Не мисля, че Тайлър се харесва особено много.

— Така ли смяташ? — отвърна Стефани със сарказъм. — Какво те наведе на тази мисъл?

— Много ти е лесно, нали? Хубавата малка Стефани, която получава всичко, което поиска! На някои от нас нещата не ни се отдават с такава лекота. Ти уж си ми най-добрата приятелка. Няма да понасям такова държание! Скастри Хедър, задето се заяждаше с Брет, а после се обръщаш на сто и осемдесет градуса и започваш да се заяждаш с мен?

Кери с гневна гримаса отвори вратата на пътника и стъпи на улицата отвън. Стефани бързо я последва, сипейки извинения. Присъединиха се към останалите, скупчени пред отворения капак. Момчетата надничаха съсредоточено надолу към двигателя. От радиатора бълваше пара. Двигателят миришеше на масло и антифриз. Хедър пушеше цигара. Кери ѝ измуфти една. Стефани издаде отвратено пъшкане, когато тя я запали.

Тайлър вдигна глава и ги погледна.

— Стори ми се, че ви казах да стоите в колата, нали? Вие въобще чувате ли ме?

— Вътре е горещо — отметна глава Стефани. — Искаш ли да се обадя на нашите? Те имат Тройно А.

— Не — Тайлър съсредоточи вниманието си върху двигателя. — Можем да се справим сами.

— Направо страхотна работа свърши досега!

Тайлър сви пръсти около предната решетка на колата и стисна здраво. Кери и Брет едновременно махнаха на Стефани да млъкне. От двигателя блъвна нов облак пара.

Макар че беше след залез-слънце, на открито все още витаеше смазваща жега. Горещината сякаш бълваше на вълни от тротоарите и от омекналия асфалт. Въздухът беше като лепкава и влажна миазма. Кери подръпна блузата си. По време на концерта се бяха потили обилно, а и при тези температури тук отвън на улицата, тънкият плат залепваше за кожата ѝ. Тя си дръпна отново от цигарата, но при високата влажност все едно вдишваше супа. Надушваше миризма на готвено. На бензин. На пикня. На алкохол. На изгоряла гума. На горещ асфалт. На парфюма на Стефани. Коктейлът предизвикваше гадене.

Кери се закашля, вдиша през устата и нервно се огледа, изучавайки обстановката. Беше чувала и преди израза „дупка на чернилки“, но досега не бе разбирала напълно значението му. Повечето улични лампи не работеха, а хвърлящото светлина малцинство обгръщаше квартала в болнаво жълто хало. В съчетание с лунната светлина, то придаваше на улицата неестествен вид.

Младежите бяха обградени от безлични редици налепени една в друга къщи, нито една от които не изглеждаше гостоприемна. В сумрака квадратните постройки приличаха на монолитни, безкрайни черни стени, поразени от чумата на разрухата. Мъждивата светлина на крушките се лееше иззад мръсни завеси и през счупени стъкла. На места прозорците бяха покрити с прозрачна пластмаса или с мръсни парцали. На много сгради им липсваха керемиди, а в стените имаше дупки там, където са изпаднали тухли или дъски. Някои бяха покрити с графити — емблеми на банди и имена, които Кери не разбираше. Къщите тук нямаха дворове, освен ако не броим оръфаните тротоари, цепнати от корените на отдавна умрели дървета и напукани от жарки лета и ледени зими. По хлътналия цимент сред пропастите на цепнатините щъкаха хлебарки и мравки, които обикаляха между цигарените угарки и строшените стъкла. На улицата киснеха скъсани торби за боклук, които изсипваха гнилите си вътрешности на платното.

Тротоарите и преддверията бяха пусти, с изключение на киселата на вид банда юноши, мотащи се на ъгъла на съседната пресечка. Погледът на Кери се спря върху тях за момент, преди да се плъзне нататък. Между къщите на улицата се гушеха само три магазина — за алкохол, вестникарска будка и заложна къща. Предвид късния час, и трите бяха затворени и бронирани с тежки стоманени охранителни врати. На много от сградите имаше нарисувани графити, те изпъстряха и автомобилните руини, кацнали по протежение на тротоара. Повечето коли изглеждаха зарязани — с натрошени прозорци, с липсващи и заменени от циментови блокчета гуми, с ръждясващи и надупчени купета, с увиснали или вдлъбнати навътре брони.

Кери се обърна на другата страна и се загледа накъде води улицата. Като че ли беше задънена. Отвъд редицата къщи имаше голяма купчина покрит с боклуци асфалт — сякаш всички постройки в този участък са били съборени. Лунната светлина там беше по-ярка и фаровете на подминаващите коли осветяваха пейзажа. От руините стърчаха парчета цимент и изкривени метални решетки. Отвъд тях имаше една-единствена къща, много по-голяма от останалите постройки в редицата. Ако се съди по архитектурта, каза си Кери, нищо чудно да беше и над стогодишна. Нищо чудно да беше една от оригиналните постройки в този квартал, вдигната много преди съборетините. Сега се издигаше като изолирана руина — в по-лошо състояние дори от налепените бордеи. Изглеждаше сякаш е приклекнала в края на улицата и е надвиснала над гетото. От него я делеше празен участък, обрасъл с плевели и трънаци. Обкръжаваше го висока, ръждива телена ограда. Кери се втренчи в къщата. Потрепери — при все жегата. Връхлетя я притеснителното усещане, че изоставената постройка по някакъв начин ги следи .