Джак Брул - Мината на цар Соломон

— Съгласен съм с теб, но това не е начинът.

— Давид, приятели сме отдавна…

— Никога не сме били приятели — прекъсна го Литвинов. — За мен ти беше само политическа необходимост, начин коалиционното правителство да функционира. Не бъркай тези неща с приятелство.

Левин кимна бавно, изненадан от откровеността му.

— Работихме заедно много години. Знаеш, че не бих сторил нищо, с което да навредя на Израел. Затова сме тук тази нощ. Не успях в стремежа си и знам, че оставането ми в политиката ще навреди на правителството ти.

— Колко мило.

— Не мисли, че го правя заради теб. Вече ти казах, че хората, които работят с мен, ще продължат делото. Аз бях разкрит и не мога да излагам на риск усилията им. — В ръката на Левин се появи пистолет. Беше го държал зад гърба си. — Това е единственият начин.

Изстрелът беше оглушителен, разтърсваща експлозия от светлина и звук, която отекна като гръмотевица в ушите на Литвинов. Не беше стрелял от Шестдневната война и ръката му се разтрепери.

Левин не видя оръжието му, защото бе заслепен от светлината на фенерчето. Той погледна раната в гърдите си, докато се опитваше да вдигне пистолета към слепоочието си. Литвинов стреля отново и Левин падна по гръб, удари се в каменната стена и се свлече на земята. Автоматичният пистолет се изплъзна от пръстите му.

— Няма да станеш символ, Хаим — каза Литвинов на трупа. — Няма да ти позволя да се превърнеш в мъченик и да прибавиш духа си към онези, които вече обитават Масада. Не го заслужаваш, въпреки намеренията и идеите си.

Много фактори допринасят за неизбежността реката Нил да стане една от люлките на цивилизацията. Например периодичните дъждове, които надаряват речната долина с толкова плодородна почва, че земеделието продължава през цялата година. Както и странният факт, че докато реката тече на север, преобладаващите ветрове духат на юг и осигуряват лесно преминаване и в двете посоки. Именно този ветрец леко повяваше по дървената палуба на луксозната баржа, развяваше тентата над главната каюта и изсушаваше капките пот на лицето и гърдите на Филип Мърсър.

Тялото му още беше осеяно със синини, но раните зарастваха и лекарят, който дойде да го прегледа в Луксор преди седмица, каза, че скоро ще се възстанови напълно. За щастие нито Мърсър, нито Селоме имаха трайни увреждания от съприкосновението с живака, а страховете му за криптокока се оказаха неоснователни.

Мърсър и Селоме бяха на баржата от три седмици и плаваха по реката, за да избегнат блъсканицата в Кайро. Лодката принадлежеше на бивш клиент на Мърсър, който бе натрупал цяло състояние, след като се възползва от услугите му като геолог, и с готовност му я предостави. От брега баржата изглеждаше незабележителна. Беше дълга двайсет метра, широка почти седем и имаше плоско дъно и четвъртит нос и кърма. Лоцманската кабина представляваше квадратно блокче, застрашително поставено твърде напред, за да представлява красива гледка. Едва когато човек стъпеше на палубата, баржата разкриваше същинската си красота и луксозна обстановка.

Горната палуба беше от гладък махагон, който блестеше на лъчите на пустинното слънце. Малкият плувен басейн и джакузито приличаха на миниатюрни оазиси. Между саксиите с палми имаше барче. С изключение на екипажа, на баржата нямаше други пътници освен Мърсър и Селоме. Под палубите имаше шест каюти и луксозен апартамент с баня, облицована с мрамор и с позлатени кранове. Трапезарията и главната каюта бяха също така луксозни и макар че не беше по вкуса му, Мърсър оценяваше красотата на обзавеждането.

Той избърса потта от очите си и бавно ги отвори, наслаждавайки се на гледката пред себе си. Селоме Нагаст се бе изтегнала на шезлонг и спеше. Смуглата и кожа беше лъскава. Косите й бяха прибрани на кок, но по раменете и падаха кичури и червеникавият им оттенък блестеше като рубин. Тя беше само по бикини и съвършените и гърди се надигаха и отпускаха, предизвиквайки възбуда у Мърсър.

Той внимателно протегна ръка, за да не я събуди, и взе чаша с водка от масата зад него: Отпи от коктейла от горчив лимонов сок и водка — третия за деня, а още не бе станало обяд. Знаеше, че някои хора търсят вълнения, за да избягат от еднообразието по време на ваканцията, но искаше да прави точно обратното.

По реката плаваха туристически кораби, превозващи американци, японци и европейци. На отсрещния бряг се намираше храмът на Ком Омбо, комплекс от пясъчник, посветен на Хор, бога на крокодилите. Храмът приличаше на Акропола в Атина и имаше солидни колони във формата на лотоси, увенчани с масивни каменни трегери. Предишния ден Мърсър и Селоме се разхождаха сред развалините и се възхищаваха на йероглифите и мумифицираните останки на свещените крокодили. Някога храмът бе представлявал място за поклонение за недъгави и ранени и много от пиктограмите изобразяваха медицински процедури или молитви.