Джак Брул - Ладията на Харон

Слушайки ужасяващите звуци, разнасящи се от кухнята, Кериков размишляваше, че е твърде стар, за да извършва подобни разпити. Вече би трябвало да се оттегли и да живее в дача в красива брезова гора по река Москва, с кабинет, пълен с похвални грамоти, и гърди, окичени с медали. По това време трябваше да е полупиян от шотландско уиски и да чука някоя знойна блондинка, предоставена му от държавата в знак на благодарност за дългогодишната му служба в КГБ. Ако Русия не се беше продала и не бе позволила да бъде удавена в море от алчност, корупция и повърхностния, конвейерен западен стил на живот, Кериков нямаше да седи в тази занемарена къща в Лос Анджелис и да се опитва да изтръгне информация от човек, който беше толкова незначителен, че не заслужаваше дори да се изплюе върху него.

Кериков бе прекарал трийсет години в КГБ, безмилостно проправяйки си път нагоре в йерархията. Когато Съветският съюз се сгромоляса, както знаеше, че ще стане, той оглави една от най-сенчестите организации — притежаваше много информация, която щеше да го направи богат в предстоящия нов световен ред. За разлика от мнозина други във висшия ешелон на КГБ Кериков нямаше да допусне да бъде повлечен сред отломките на рухващата руска империя.

Когато Съветският съюз неизбежно се разпадна, той беше шеф на Седми отдел, „Научни разработки“, ръката на Държавна сигурност, замесена в планирането и извършването на най-дръзките руски операции. В разгара на студената война Седми отдел имаше бюджет, съперничещ на този на космическите програми, и се гордееше с много по-способни учени. Операциите, започнати през шейсетте и седемдесетте години на XX век, щяха да дадат резултат чак след десетилетия. Но въпреки това, когато Кериков пое ръководството в края на осемдесетте години, по-голямата част от Седми отдел бе разтурена поради финансов недостиг. Русия дълго нямаше да бъде в състояние да планира операции, защото правителството не знаеше дали ще съществува следващия месец.

Съзнавайки, че краят наближава, Кериков съумя да запази активни няколко операции, които можеха да се осъществят извън родината му. Когато дойде време да избяга от Русия и да започне нов живот, той тайно изнесе от страната плановете и разработките и се приготви да ги предаде на някоя чужда сила. Разбира се, срещу определена цена.

Наскоро след заминаването си от Русия Кериков почти успя да продаде операция на Седми отдел с кодово име „Мисия Вулкан“ на корейска групировка за сто милиона долара. Ако не беше намесата на един американец, минен инженер, и двойното предателство на доверен агент, сега Кериков нямаше да се бори да съживява друга операция на КГБ от периода на студената война.

„Ладията на Харон“ бе зачената в средата на седемдесетте години на XX век, когато почти нямаше надежда за политическо разведряване и съветското правителство смяташе, че може да спечели локална ядрена война срещу Съединените щати. Операцията трябваше да бъде началният гамбит на войната и имаше за цел да съсипе в краткосрочен план икономическата мощ на Америка. Щяха да изминат десет години, преди Седми отдел да бъде готов да инсталира хардуера, необходим за успеха й. Но междувременно светът се промени и отношенията между двете суперсили се затоплиха. Кериков обаче бе напреднал и бе положил основите на „Ладията на Харон“ въпреки изричните заповеди на Михаил Горбачов. Никой в съветското правителство не знаеше за дейността му, затова когато Кериков избяга, кражбата мина незабелязано.

След провала на „Мисия Вулкан“ Кериков трябваше да чака една година подходящо стечение на обстоятелствата, преди да се опита да продаде другата операция. Неблагоразумната енергийна политика на американския президент улесни търсенето на купувач толкова много, че след обявяването и Кериков можеше да избира сред онези, които предлагаха най-висока цена.

Слушайки как Абу Алам злорадо смила котарака на Хауард Смол, Кериков се запита дали е направил правилния избор. Беше работил с много психопати през живота си. След войната в Афганистан повечето членове на екипа му от КГБ не успяха да се приспособят към нормалния живот в цивилизовано общество и се наложи да бъдат убити вместо демобилизирани. Ала никой от тях не можеше да се сравни с Абу Алам. Този човек наистина отговаряше на името си, а Кериков го познаваше отскоро. Алам беше дясната ръка на Хасан бен Руфти, министър на петрола на Ажман, човека, дал парите за осъществяването на „Ладията на Харон“. Руфти щеше да плати на Кериков петдесет милиона долара за успешното завършване на операцията. Част от сделката беше помощта на Алам по време на последните етапи от плана като начин да се гарантира огромната финансова инвестиция на министъра.