Джек Чалкер - Харон - Дракон на прага

Нарилите кръжаха с бурния вятър, готови да нанесат своя последен удар. От цепнатини в кожата им изскочиха костените остриета и съществата се спуснаха устремно.

Мъжът трескаво се озърташе, без да забавя нито за миг отчаяния си бяг. Нямаше къде да се скрие в голата пустиня, а напуканата й повърхност беше по-твърда от бетон.

Нарилите бяха огромни създания — бързи черни овали с очи като големи яйца, заемащи почти изцяло муцуните им. Пипала шаваха зад тях и управляваха полета, сякаш опашни плоскости на въздушен апарат. Сега под всяко от двете небесни страшилища стърчаха извити костени сърпове, с които щяха да съсекат жертвата.

Човекът разбра, че тичането няма да го спаси, и реши да се защитава колкото може на открито. Единият нарил се устреми към него с невероятна скорост, но в последния миг мъжът се хвърли на земята и се претърколи, остриетата го подминаха и чудовището едва не заора в препечената земя. За жалост нападнатият нямаше чак такъв късмет. Побърза да се изправи. Проклинаше се за мудността и досегашните си колебания. Знаеше, че трябва непременно да накара гадините да се съберат пред него, а не да дебнат отстрани, затова се вкопчи в остатъците си от жизненост, които само наближаващата гибел го караше да изцеди докрай. Затича се косо спрямо кръжащите нарили.

Бяха доста схватливи твари, ала тези двата се оказаха и прекалено самонадеяни. Виждаха, че разполагат с предостатъчно открита равнина, за да си поиграят, и май изобщо не се съмняваха какъв ще бъде краят. В момента просто се забавляваха.

Мъжът отново спря и се извъртя с лице към мъчителите си. Както се надяваше, двойката бе се събрала и сега сякаш замря във въздуха. Жълтите очи го наблюдаваха безизразно, но едва-едва прикриваха твърде доброто настроение на чудовищата.

Имаше ли време да осъществи замисъла си?

Нарилите видяха, че той застана неподвижно — обърнат към тях, затворил очи и разперил ръце. Решиха, че жертвата се предава и обзети от досада се спуснаха да я довършат.

Носеха се съвсем ниско, може би само на метър над пустинята, и вече предвкусваха убийството. Тъкмо когато наближиха, земята сякаш се разцепи с глух тътен. Край мъжа се издигна плътна каменна стена, а самият той започна да потъва. Хищниците бяха толкова изненадани, че се блъснаха в стената, пръскайки искри от костените си остриета. Все пак успяха да запазят равновесие.

А в ненадейно появилата се яма, в полумрака на четириметровата преграда човекът слушаше сърдитото им съскане. Силите му бяха на привършване, пък и бе се лишил наведнъж от водата си за половин ден. Укреплението му трябваше да издържи. Свлече се на земята и се остави на удоволствието от плътната сянка в миниатюрната твърдина. През цялото време се ослушваше.

Гадините бързо се приспособиха към промяната. Опитаха се да съборят стената със силни удари. Успяха да одраскат камъка, но костените им остриета пострадаха повече. Скоро се отказаха.

Настаниха се върху странната преграда и съвсем затъмниха вътрешността. Мъжът се увери, че е пресметнал добре размерите на ямата. Чудовищата бяха твърде едри, за да се проврат през подобния на комин отвор.

След малко едното от тях протегна пипалата си надолу. Човекът отново се убеди в своята предвидливост — не беше особено приятно да се просне по корем и да слуша в тъмата шумоленето на проклетите пипала, но все пак те не го достигаха. Отдъхна си поне за миг. Бе се добрал по-далеч, отколкото се надяваше, ала вече нямаше достатъчно енергия.

Съществата над него пак се размърдаха и го подложиха на единственото достъпно им в момента унижение. Очакваха да го изкарат на открито, като го затрупат с изпражнения.

Най-сетне отгоре се разнесе гневно ръмжене и те се махнаха. Мъжът не се надяваше, че ще отлетят. Единият сигурно дебнеше наблизо, докато другият се рееше из рехавите облаци и попиваше влагата им, както само нарилът е способен да го прави. Би дал всичко на света, за да има малко от тази влага!

Облаци… Насили се да мисли по-ясно. Какво беше положението в небето? Досега бе съсредоточил вниманието си единствено върху оцеляването. И все пак винаги имаше някакви облаци. Нависоко, разбира се, бедни на влага…