Джек Чалкер - Харон - Дракон на прага

Разбира се, различните им орбити правеха такова съчетание извънредно рядко, то почти не се наблюдаваше по-късно, и все пак бе породило някаква смътна уплаха, защото не изглеждаше естествено. Членовете на експедицията се настроиха не по-малко подозрително от самия Уордън и удвоиха предпазните мерки.

Харон — най-близкият до местното светило — се оказа горещ свят с натежал от изпарения въздух. Почти навсякъде валеше непрекъснато, а господстващата форма на живот напомняше някогашните по-дребни видове динозаври. Моретата покриваха голяма част от този естествен парник.

В сравнение с него Лилит пък беше сякаш самото съвършенство. Тук водата също покриваше седемдесет процента от повърхността, но температурите изглеждаха много по-поносими. Имаше ниски планини, обширни равнини и блата. Малкият наклон на оста на въртене правеше смяната на сезоните практически незабележима. Синьо-зелен свят, богат на всякакви растения — не прекалено различни от вече познатите на човека. На Лилит се срещаха предимно странни насекомоподобни — от невидими дребосъци до безобидни чудовища. Точно такива райски местенца се опитваха да сътворят майсторите на тераформирането в Конфедерацията, ала рядко успяваха. Засега никаква змия не се мяркаше в тревата.

Цербер беше по-суров свят, макар и не прекалено враждебен. Имаше големи сезонни колебания на климата, затова пък обширните тропически зони изглеждаха подходящи за заселване… само че липсваше земна твърд. Дълбок океан покриваше планетата. А чудноватите растения, издигащи се от дъното му и извисяващи се километри нагоре, представляваха единствената суша. Великански туфи — толкова здрави и нагъсто струпани, че образуваха цели острови. В океаните обаче живееха твърде опасни наглед хищници. Не особено приятен свят; сега вече разбираха защо според Уордън той имаше кучешки вид, особено в съпоставка с Лилит!

Най-отдалечена от звездата си беше Медуза — сурова и студена планета, покрита със скали и замръзнали морета, из която бушуваха виелици. Тук-там се виждаха гори, но почти навсякъде властваха тундрата и прерията. Грозно местенце…

Е, на старата Земя хората бяха покорявали и по-враждебни територии. Усърдни работяги можеха дори да си изградят цивилизация в умерените зони на Медуза. И все пак, за да наречеш такава гадост свой дом, наистина трябваше да имаш пълна с чакъл глава.

Четири свята — от влажен ад до вледенена тундра. Температурите не ги правеха негодни за живот, а въздухът и водата бяха напълно подходящи за хората. Невероятно. Фантастично.

Учените от Експлоатацията не бяха мазохисти и естествено избраха Лилит за своя основна база. Настаниха се край прекрасна лагуна на един тропически остров. Щом подготвиха лагера, по-малки групи се отправиха към другите три планети.

Когато започна проучването, екипите на Експлоатацията бяха поставени в пълна изолация. Трябваше да мине поне година, за да изиграят изследователите ролята си на опитни зайчета, да се наблюдават и анализират един друг, както правеха и с планетите. Дотогава никой друг нямаше да стъпи в Диаманта на Уордън. Експедицията разполагаше със совалки за пътувания между четирите свята, но не и с междузвездни кораби. Рискът беше твърде голям. Човечеството се бе парило често и вече не се отнасяше лекомислено към незнайните опасности.

Змията на Лилит изчака половин година, преди да се захване с натрапниците.

След време учените му дадоха дълго и трудно за разбиране име, но всички продължиха да го наричат микроба на Уордън. Представляваше извънредно миниатюрен дребосък и отначало се съмняваха дали изобщо е форма на живот. Проникваше навсякъде. Свързваше се с почти всяка молекула твърдо или течно вещество на Лилит и ставаше неделим елемент от структурата й. Толкова малко и просто нещо не можеше да е разумно, затова пък присъстваше къде ли не и очевидно знаеше какво иска. Не му допадаха молекули, в които не се бе разположило, а и имаше неприятния навик да унищожава всичко чуждо за родната му планета. Превърна апаратурата и дори дрехите по гърбовете на учените в купчинки сивкав прашец. Не понасяше изкуствено синтезираните вещества, от каквито се състоеше почти цялото оборудване на експедицията. Разбира се, чудесно се спогоди със самите хора и донесените от тях растения, защото разпозна естествена органичност на въглеродна основа. Побърза да се напъха във всяка клетка и да се заеме със стопанисването й, докато постигна чудесно симбиотично взаимодействие. Шестдесет и двамата смаяни мъже и жени, останали както ги е майка родила, едва ли можеха да се утешат с мисълта, че повече няма да ги мъчат простуди, а дребните рани ще зарастват почти светкавично.