Джек Чалкер - Харон - Дракон на прага

Крега се засмя малко зловещо.

— Осъзнайте какво ви предлагаме. Ако се справите със задачата, лесно можем да ви осигурим безсмъртие. Никоя друга награда няма да е достойна за успеха ви. Не сте религиозен и знаете, че отидете ли си от този свят, всичко свършва завинаги… Освен ако успеете. Тогава и вие, и дори вашите копия чрез въведените в съзнанието ви техни записи ще продължат нататък, ще пребъдат. Ще живеете! Мисля, че това е твърде убедителен довод.

Инспекторът се замисли.

— Чудя се дали и те ще се съгласят с вас — промърмори тихичко.

Четиримата владетели на Диаманта. Четирима невероятно могъщи хитреци, които трябваше да бъдат ликвидирани. Четири ключа към решението на загадката, която можеше да означава гибелта на човечеството. И пет проблема — главоблъсканици.

Нямаше нужда Крега да му предлага такава награда. И без нея едва ли би устоял на изкушението.

Отново влезе в командния си модул откъм стражевия кораб, който винаги бдеше около Диаманта на Уордън. Неуязвим за нападения, великанският космически съд беше истински град с всички удобства… и пълна сигурност. Никой от хилядите му обитатели не знаеше какво точно върши този човек, нито пък можеха да проникнат в неговия модул, за да разкрият евентуално тайната му.

— Нямаше те повече от три денонощия — сгълча го компютърът. — А през цялото време разполагахме с информацията от Харон.

— Знам, знам — изръмжа инспекторът. — Просто… почувствах нужда от малко отдих. Исках да пообщувам с хора от Конфедерацията.

Това признание го засрами, защото нанасяше тежък удар върху представата, която имаше за самия себе си. Но вече не беше същият — оня, който бе влязъл за пръв път в модула. Споделените преживелици и мисли с двойниците му на Лилит и Цербер бяха го променили неузнаваемо и това май никак не му харесваше. Не беше като да получаваш донесения от обикновени агенти — нали онези хора по планетите все пак бяха негови въплъщения!

А световете, където господстваха Четиримата владетели, противоречаха дори и в най-дребните подробности на принципите и убежденията, осмислящи живота му. Разбира се, не стигна дотам, че да вижда Конфедерацията с очите на престъпниците. Но когато копията на неговото „аз“ започнаха да се съмняват в идеалите си и накрая се отърсиха от тях като от пропукана черупка… е, това вече беше неочаквано.

Конфедерацията не му приличаше на съвършения рай, щом бе я погледнал отстрани. А му беше и доста трудно да отхвърли новата представа. Боеше се за душевното си равновесие, плашеше го мисълта, че ще трябва да осмисли още един живот, още едно предизвикателство към доскоро спретнато подредената му лична вселена. Разбираше какво беше го сполетяло, но и това не му помагаше особено.

Всъщност най-много се дразнеше от прозрението, че е човек като всички останали, жертва на същите страхове, чувства и недостатъци. Открай време се смяташе за нещо повече, за по-висше същество. Край на илюзиите…

Не пропускаше и факта, че вече бе научил твърде много. А добре съзнаваше, че за Конфедерацията той е само инструмент. Имаха нужда от него, за да свърши работата. После щяха да го унищожат, както се постъпва с някоя прекалено радиоактивна машина. Не се заблуждаваше.

Значи разгадае ли главоблъсканицата с Четиримата владетели, може да се смята за мъртвец. Верният му компютър като нищо щеше да запрати модула към най-близката звезда, или да го взриви, или пък да пусне убийствено силен ток… И вече не е в състояние дори да се откаже от задачата — нямаше да помогне пълното изтриване на съзнанието. Началниците му просто щяха да създадат друго копие чрез процеса на Мертън, за да го докарат до същото непоносимо положение.

Все пак първо трябваше да довърши започнатото. Значи той, а не компютърът, щеше да определи момента на гибелта. Ужасяваща ирония… Съдбата на цивилизацията, може би и продължението на човешкия род бяха в ръцете му. Но можеше да спаси или събратята си по раса, или себе си.

Най-сетне стигна до мъчителен компромис. Нека първо да намери решението, а после ще мъдрува как да постъпи. Най-много се тревожеше точно за него, за решението. Сигурно защото вече не виждаше заплахата от нашествениците само в черно и бяло.

Седна отново пред екрана.

— Пусни ми пълното сканиране на организма, наричан микроб на Уордън.

Появилото се пред него триизмерно изображение беше твърде чудновато. Донякъде напомняше за вирус, но с невъобразимо малки размери. Чужда на човешкия ум абстрактна скица с тъпички линийки и ямички, способна да се съчетава на атомно ниво с отделни молекули! Как да го наречеш живо същество, когато не е нищо повече от няколко химически съставки? Дори не променяше истински молекулата, обаче я контролираше напълно. Премахването му от неорганичните съединения се оказа сравнително лесно — винаги се окачваше в края им. Но попаднеше ли на въглеродна органика, дребосъкът тутакси се настаняваше по средата. Изолираш го и цялата верига от връзки се разпада… заедно с организма, от когото е част. Синтезираните вещества със своите странни и неестествени връзки също привличаха микроба, но не издържаха на нахлуването му. И неизбежно се разрушаваха.