Джак Брул - 700 метра под земята

— О, я стига си хленчил — каза нисък гърлен глас. — Ако исках да ти счупя коляното, щях да го счупя.

Блесна светлина. Смитсън видя двама мъже. Бяха с черни якета, като мотористи, но без надписи и знаци. Носеха черни ризи и джинси, тежки черни обувки и черни шапки за ски, спуснати пред лицата им. Виждаше само очите и устните им, които изглеждаха прекалено червени, сякаш пламнали от гняв. Макар вероятно целта на маските бе да крият лицата им, те им придаваха зловещ и застрашителен вид. Никой от двамата нямаше оръжие, но те като че ли не се и нуждаеха от оръжие.

Онзи, който го бе тръшнал на пода, се наведе и го погледна в очите.

— Имаме няколко въпроса и си тръгваме, ясно?

Смитсън успя само да кимне. Беше доволен, че се бе изпикал преди да си тръгне от библиотеката, и сега усещаше само лека струйка топла урина да се стича между краката му. Маскираният, изглежда, не я забеляза.

— Не можех да те попитам веднага, така че се наложи да използваме тоя начин, ясно? Виждаш ли, не съм чак толкова лош. Просто понякога ме карат да правя лоши неща. По дяволите, човече, някога правех само добрини. Има доста момчета, дето бащите им са живи благодарение на мен. Така че значи не искам да се боиш, чу ли ме? Просто ни кажи това, дето искаме да знаем, и си тръгваме. Ще трябва да те вържа, но няма да боли.

— Ник? — обади се вторият.

— А, не! Няма нужда от повече убийства.

— Какво искате? — успя да попита Смитсън. Коляното му се беше подуло. Остана седнал на пода, обгърнал го с ръце.

— Същото, което и твоят приятел Филип. Узнахме, че мостра 681 някога е била притежание на президента Хувър, от една папка в Охайо, където се описва къде била намерена. Мърсър е научил всичко това от теб, нали?

— Да. Не. Той знаеше, че президентът Хувър е притежавал мострата, но не и къде е намерена. Това го узна от нашите архиви.

— За същото искаме да си поговорим с теб. Какво още има във вашите архиви? Защото някой е заминал доста отдавна за Афганистан и е прибрал останалите кристали. Трябва да знаем кой и къде са те сега.

— Майк Дилман — изломоти намръщено Смитсън. — Той ги е донесъл. Мърсър ми го каза оня ден по телефона.

— И какво още ти каза? — попита маскираният. Не се държеше агресивно, но Смитсън не можеше да спре да трепери.

— Имало някаква пещера, нарече я естествен геод, но кристалите вече не са там. Освен това видял инициалите на Майк Дилман изписани с кръв на стената.

— Какво е направил Дилман с кристалите? Всичките ли ги е дал на Хувър?

Смитсън имаше чувството, че ще повърне. На лицето му изби пот.

— Не зная — проплака той. — В архивите няма нищо за посещението на Дилман в онази пещера. Поне не в официалните архиви.

Вторият нападател внезапно пристъпи напред и го изрита в гърдите. Архивистът се сви на пода и отново започна да стене.

— Той лъже — каза мъжът.

Водачът се извъртя, зашлеви помощника си през лицето и изръмжа на африкаанс:

— Ако още веднъж се намесиш в разпита, ще ти отрежа топките и ще ги дам да ми направят кесия.

Обърна се към Смитсън и мина отново на английски:

— Извинявай, спътникът ми е доста млад и неопитен. Малко се увлича, нали разбираш? А сега, приятелче, допуснеш ли още някоя грешка, ще ти струва скъпо, освен ако не кажеш цялата истина. Виждаш ли, имам богат опит в работата с хора и познавам, когато някой ме мами. Не искам да ме лъжеш повече, ясно?

Смитсън се огледа, облещил очи от болка и уплаха. Чувстваше се като притиснато в ъгъла животно.

— Та каза, че в архивите нямало официално внесени записи — продължи маскираният. — И аз ти вярвам. Но какво ще кажеш за неофициалния архив, а? Какво има там за онази пещера, дето Дилман е влизал в нея?

— Не зная нищо за никакви неофициални архиви — отвърна Смитсън.

— Шърман, излъжи още веднъж и моят партньор ще поработи здравата над ребрата ти. Както казах, той е млад и току-виж ти строшил по погрешка някое и тогава здравата ще го закъсаме, нали?

За чест на Шърман той успя да издържи още трийсет минути. Водачът не смяташе, че мекушавият библиотекар ще има толкова сила, а беше виждал много по-корави мъже от него да се пречупват в самото начало. Постара се с целия си професионализъм да не нанася повреди, които да заплашват живота на жертвата, и използва две рула скоч, за да му завърже устата, китките и глезените, преди да го затрупа с купчина дрехи в килера. След ден-два, когато се възстановеше достатъчно от побоя, Смитсън щеше да може сам да се измъкне и да потърси помощ.