Джак Брул - 700 метра под земята

— Открих едно изсъхнало тяло в пещерата близо до координатите. Проучих това-онова и изглежда става въпрос за тамошен гуру, починал през 1881. Експертът по тези въпроси е професор в Бомбай и тъй като не е далече оттук искам да се срещна с него лично, вместо да провеждам телефонен разговор по лични въпроси. Изглежда, споменатият учен е потомък.

— И мислиш, че ще знае подробности за мъртвеца?

— Е, не боли от повече информация, нали? Току-що обявиха полета ми. Ще ти се обадя, когато имам възможност. Как е Хари?

— Спря да пуши, отдаде се на благочестивост и смята да става аскет.

Мърсър се засмя.

— Типично за него, все се опитва да направи от себе си по-добра личност.

— Ох, почакай — спря го Джордан. — Какво е това? Аха, спря музиката, наля си цяла чаша уиски и бърка в джоба си за цигари. Беше по-добра личност цели… осем секунди, дами и господа.

Мърсър дочу смеха на Хари зад този на Джордан.

— Млада госпожице, смятам да ви напляскам по дупето — каза Хари, — но се боя, че е твърде стегнато и ще си счупя ръката.

— Скоро пак ще ти се обадя — усмихна се Мърсър.

— И внимавай, защото дъртакът обича да проверява хипотезите си на практика.

Не я лъжеше — познаваше добре Хари. Но тази загриженост? Нима смяташе, че връзката им може да е по-дълготрайна? Кой знае.

Когато най-сетне напусна климатизираната среда на модерната транспортна система и отново се озова в царството на природата, валеше проливен дъжд. Небето беше с калаен оттенък и толкова ниско, сякаш заплашваше да опре в земята. По бетона и асфалта пред сградата на летището се стичаха истински кафяви реки. Звукът от дъжда приглушаваше уличната гюрултия, виковете на шофьорите и клаксоните на автобусите. Преминаващите коли вдигаха пенливи вълни, сякаш бяха хидроплани или състезателни лодки. Въздухът бе студен и тежък. Коженото яке на Мърсър вършеше отлична работа, но той се шмугна до една сергия и си купи бейзболна шапка със стилизирана червена птица отпред.

Трябваше да изчака десетина пътници да се качат на един минибус, за да може да се приближи до паркинга с коли под наем, но като преференциален пътник почти веднага зърна името си изписано на дъската, заедно с указания къде го чака колата — джип, малко по-малък от онзи, който бе карал преди няколко дни.

Въведе адреса в навигационната система, благодарен, че я има, защото нямаше ни най-малка представа къде трябва да отиде. Включи радиото, улови само статичен шум и нещо, което приличаше на мяучене, като онова, което бе чул в Кабул, и реши да остави на бурята да му бъде спътник.

Според картата го очакваха два часа каране.

Шърман Смитсън завъртя ключа на входната врата и подсмръкна. Беше настинал, което правеше последната изцяло дъждовна седмица още по-неприятна. Въпреки педантичната му натура, заради която някои го мислеха дори за гей, Смитсън беше истински мъж. Беше почти метър и деветдесет и една година, докато беше в държавния университет в Айова, играеше за футболния тим „Циклон“. Сега беше на четирийсет и седем, широките му рамене се бяха поотпуснали и имаше шкембенце, но какво пък толкова. Това, което го безпокоеше повече, беше оредяващата му коса, особено на темето. Госпожица Дженкинс, една от доброволките в президентската библиотека „Хувър“, съвсем правилно го бе разубедила още преди няколко години да се реши назад.

Едва ли някога щяха да го покажат на корицата на лъскаво списание, но бе успял да спечели обичта на Алис Холмс, бездетна вдовица, само две години по-голяма от него. Тя работеше за един адвокат в Айова Сити, но живееше само на няколко мили от дома му близо до библиотеката в Уест Бранч. Беше се надявал тази вечер да му гостува и смяташе да ѝ сготви нещо, ала заради проливния дъжд имаше непрестанни предупреждения за опасност от наводнения и затваряне на пътищата. Така че тя бе предпочела да остане при една приятелка в града, вместо да кара в бурята.

Смитсън не смяташе, че наводненията са по-страшни от тези, които помнеше по тези краища като дете, но Алис, дошла тук от Чикаго, все разправяше, че бурите от година на година ставали по-лоши и че било време да се направи нещо за това. Ако питаха него, тя просто трябваше да се качи на колата и да отскочи до него, за да прекарат един приятен уикенд в къщата му, уютно скрити от дъжда, с хубаво вино и увлекателна настолна игра.

Шърман Смитсън прекрачи прага и замръзна.

Може би беше по-добре, че не бе дошла. Във всекидневната цареше мрак, светлината, която идваше от прозорците, бе някак заплашителна и дъждът, който се стичаше от стрехите като плътна завеса, не позволяваше да се вижда на повече от няколко метра в двора. Той се пресегна към ключа на осветлението и внезапно някой го улови за ръката, завъртя го рязко и го повали на пода. Входната врата се затвори със затръшване. Докато Шърман драпаше да се изправи, вдигнал ръце пред себе си да се защити, някой го изрита в коляното. Той извика от болка, тупна на пода и се присви.