Джак Брул - 700 метра под земята

Джордан Уейсман се бе събудила, но през повечето време мълчеше, опряла уморено глава на прозореца и втренчила поглед напред. Мърсър се досещаше, че болката ѝ се е усилила и че ще откаже да приеме нещо за нея. Макар че и той би постъпил така, смяташе инатенето ѝ за излишно. Нямаше нищо срамно в това да вземаш болкоуспокояващи.

— Стигнахме — обяви той. Час пик бе отминал и в квартала бе относително спокойно. Той избра едно място зад голям жълт училищен автобус.

Това, което му доставяше по-голямо удоволствие дори от спортните коли, бе триетажното блокче. Беше неговото убежище от света, място, където тревогите и напрежението не можеха да проникнат. Достатъчно бе да влезе през вратата във високото преддверие и бе в състояние да забрави всичко, да намери отново лелеяния покой. Знаеше, че след смъртта на Ейб и случилото се впоследствие ще му е трудно да възстанови напълно изгубеното равновесие, но въпреки това бе сигурен, че ще се почувства малко по-добре.

Слезе от джипа. Въздухът във Вашингтон бе със шест-седем градуса по-топъл от този в Охайо и по земята почти не се виждаше сняг. Дори миришеше на пролет, въпреки близостта на магистралите и на големия град. Мърсър помогна на Джордан да слезе от колата. Настроението ѝ, изглежда, се бе развалило още повече и затова имаше вина не толкова счупената ключица, колкото мисълта за Ейб и адреналиновият махмурлук след преживените опасности. Мърсър от собствен опит предполагаше, че тя няма да хапне нищо довечера и ще преспи следващите дванайсет часа, но после ще се събуди изгладняла и поосвежена.

Усети, че нещо не е наред, още щом ръката му обхвана дръжката на вратата. По навик бръкна за пистолета преди да си спомни, че го бе оставил в научния център. През вратата се долавяха слаби вибрации и още докато осъзнаваше какво става в него се пробуди раздразнение и гняв.

Вратата бе отключена, повечето светлини в къщата бяха запалени, а от колоните щедро се лееше хрипливото соло на Джийн Крупа от концерта на Бени Гудман през 1938 в Карнеги Хол. В просторната гостна танцуваха двайсетина души, поне още толкова стояха около билярдната маса и в столовата. Други се бяха подредили по стълбището, от което се виждаше преддверието, и потропваха с крака в такт с барабаните. И в средата на всичко това беше Хари Уайт, издокаран в костюм с жилетка, сякаш изваден направо от някой гангстерски филм. Видя Мърсър и промърмори:

— О, по дяволите!

Партньорката на Хари вероятно долови притеснението му, защото се обърна и видя, че на прага стои мъж, поне с три десетилетия по-млад от този пред нея, в компанията на още по-млада жена. Току-що бяха влезли и докато красивата млада жена бе само изненадана, то спътникът ѝ бе направо побеснял.

Дев Хиндъл, който стоеше до жена си Марта на терасата на втория етаж, позна законния собственик и побърза да отскочи до стереоуредбата в дъното на помещението, за да сложи край на спиращите дъха ритми. От изражението на Мърсър явно се сети, че Хари не е поискал разрешение да покани Оуклонското пенсионерско общество на съботните „социалистас“ за танцова забава насред седмицата. Дев познаваше Хари от времето, когато и двамата работеха в енергокомпания „Потомак Едисън“, и беше срещал на няколко пъти неговия по-млад приятел Филип Мърсър в местния бар „Тини“.

Веднага щом музиката спря в помещението се възцари тишина. Неколцина от присъстващите промърмориха нещо изненадани, но повечето си погледнаха часовниците и предположиха, че е време да се качват на яркожълтия автобус, с който бяха дошли. Така не повече от минута след като Мърсър отвори входната врата и последният от гостите му се шмугна покрай все още разгневения собственик. Малко след това от спалнята на горния етаж се спусна задъхана към седемдесетгодишна двойка.

Мърсър изгледа ядно Хари, докато двойката ги подминаваше. Яката на мъжа бе изцапана с червило, а един от чорапите на дамата се бе смъкнал до глезена.

— В свое оправдание — почна Хари, когато вратата се хлопна зад последните гости, — ще кажа, че не биваше да се прибираш по-рано от утре. — Гласът му звучеше като стържещи по ръждясала метална плоча шипове, дрезгав глас на пушач, пристрастен вече шейсет години към любимия си „Джак Даниълс“.

— А ти не трябваше да превръщаш дома ми в сцена на вакханалия от златните си години.

— Вакханалия? — повтори презрително Хари и прокара ръка през посребрелите си прилежно подстригани и сресани коси. — Само неколцина от нас са пили нещо по-силно от диетичен пунш без захар и нямаше никакъв начин Бети Норис да пусне Джим Питърс отвъд втора база.