Джак Брул - 700 метра под земята

— Къде я откараха? В Презвитерианската? — попита хлапето. Беше гладко избръснато и носеше скъпо яке, макар че джинсите му бяха покрити с кръпки. Мърсър предположи, че якето е коледният му подарък. Последният модел БМВ вероятно също бе подарък от мама.

Мърсър поклати глава.

— Не, споменаха друго име. Съжалявам, но не съм оттук.

— Презвитерианската е най-близо, но може и да е „Сейнт Агнес“, тя е на десетина мили по-нататък.

— Да! — възкликна Мърсър. — „Сейнт Агнес“! Там я откараха. Парамедиците споменаха, че там имало ортопед специалист.

— Моля ви — добави Джордан и погледна момчето мило.

Всяко хлапе би потънало в тези влажни черни очи.

— Разбира се — каза момчето. — Само секунда да почистя. — Събра смачканите опаковки от сандвичи и празните бутилки и ги хвърли в багажника. Мърсър помогна на Джордан да се настани на предната седалка и ѝ сложи предпазния колан; обясни на хлапето, което се казваше Алекс, че е пострадала, докато е бягала с тълпата от сградата.

Миг по-късно напуснаха колежа през централния портал и само след половин час Джордан обясняваше на спешния доктор в „Сейнт Агнес“, че се е подхлъзнала на лед пред къщата и смята, че си е счупила ръката. Когато изплува темата за нападението в колежа, двамата заявиха, че дори не са чували. След два часа Мърсър качи Джордан, с превързана ръка, в току-що наетия от „Херц“ джип, който бе поискал да му доставят на паркинга пред болницата.

Джордан бе натъпкана с твърде много болкоуспокояващи, за да му отговори. Мърсър я остави да спи и потегли към своя дом близо до Вашингтон.

Не се съмняваше, че рано или късно от ФБР ще попаднат на следите му, след като направят връзка между паралелните атаки и регистрацията на предишния джип, който бе наел, а после изоставил в езерото на студентското градче. Ето защо позвъни на един стар приятел с надеждата да избегне излишно навестяване на централата на ФБР. Една от любимите му философски сентенции бе, че е по-добре да поемеш инициативата, отколкото да реагираш, когато нещата се случат. Досега му бе служила добре.

По прищявка на съдбата Филип Мърсър все още живееше в покрайнините на Вашингтон, в урбанизираното предградие Арлингтън. Беше се настанил там малко след като получи научна степен по геология от университета „Пен“ и прие предложението да работи за Американската агенция за геоложки проучвания. Там обаче не се задържа дълго. Беше твърде независим, за да работи на държавна служба, и скоро се прехвърли като консултант на свободна практика към един частен рудодобивен концерн. Още с първия си договор спечели повече пари, отколкото бе смятал за възможно. Нямаше нищо против да е финансово обезпечен, макар че парите не бяха движещ мотив в живота му. Привличаха го по-скоро предизвикателствата, отколкото възнаграждението, което обясняваше защо бе напуснал толкова бързо държавната агенция. И тъй като не знаеше какво да направи с купчината пари, която му се изсипа, се вслуша в съвета на собственика на компактната кооперация от кафяво-червен камък, където бе наел малък апартамент. Човекът го убеди, че недвижимата собственост е единствената сигурна дългосрочна инвестиция, след което му продаде цялата сграда на доста примамлива цена.

Това, което предишният собственик бе пропуснал да спомене, бе, че да си хазяин дори само на пет семейства е неблагодарно занимание, сравнимо например с чистенето на канали в Бомбай. Още първото среднощно повикване заради повреда на водопровода принуди Мърсър да прехвърли управата на мениджърска компания, макар че те прибираха двайсет процента от печалбата. Това обаче не подобри положението. Другите наематели вече знаеха, че сградата е негово притежание, и го безпокояха по всяко време на деня и нощта за големи и малки ремонти.

След половин година почти непрекъснато досаждане Мърсър най-сетне реши, че му стига, и преустрои сградата в еднофамилно жилище, чийто единствен обитател остана той. Оттогава животът му бе поднесъл някои доста големи изненади, но кафеникавата къща си оставаше неговото спокойно пристанище и той си бе дал клетва, че по-скоро ще излезе да спи на улицата, отколкото отново да стане наемодател.

Подкара наетия джип по една от тесните жилищни улици на Арлингтън, разположена от другата страна на река Потомак и срещу столицата. Усмихна се, когато забеляза колата, паркирана на неговото място в края на кварталчето. Беше ягуар тип Ф, с твърд покрив и едни от най-хубавите джанти, които бе виждал. Доставиха му я в деня преди да отпътува на запад, за да поеме курса по минно спасяване. Имаше осемцилиндров бензинов двигател с осемстепенна автоматична скоростна кутия и бе способна да остави зад себе си немалко мераклии с мощни коли. От доста време Мърсър бе подготвял смяната на своя любим XJ-X, изпробвайки поршета, мазерати и няколко по-напудрени БМВ-та, преди да спре избора си на легендарната английска кола. Точно този модел бе елегантен и красив като южноамериканската котка, на която бе кръстен, и бе достоен наследник на своя предшественик, ягуар тип Е, положил стандарта за суперколи някъде в началото на шейсетте.