Дъглас Престън - Маршрут 666

— Защо трябва да ви вярвам? — прекъсна го гласът.

— Чакайте — извика Смитбек, включил на бесни обороти.

Тишина.

— Госпожо Уишър?

В слушалката прозвуча сигналът за свободно.

Е, това беше, въздъхна Смитбек. Хрумна му да седне на някоя пейка в отсрещния парк и да чака появата й, но моментално отхвърли идеята. Хора като госпожа Уишър могат да не напускат крепостта си със седмици.

В този миг телефонът до лакътя на стареца издаде мелодичен звън. Това трябва да е самата вещица, прецени репортерът и тръгна към изхода, решил да изпревари позорното си изхвърляне.

— Господин Смитбек! — извика с неочаквано висок глас старецът.

Журналистът изкриви лице в гримаса и се обърна. Ненавиждаше моменти като този.

Онзи го гледаше с празен поглед и слушалка в ръка.

— Вземете асансьора, моля.

— Асансьора ли? — глупаво повтори Смитбек.

Старецът кимна.

— Осемнадесети етаж.

Операторът дръпна най-напред бронзовата решетка, а сетне и масивните дъбови вратички. Гостът се озова директно във фоайе с прасковени стени, отрупано с грижливо подредени цветя. Масата в дъното буквално се огъваше под тежестта на огромния куп съболезнователни картички. Малко встрани стърчеше втори, все още пристегнат с пощенски бандероли. Смитбек бавно се насочи към отворената френска врата в дъното на просторния вестибюл.

Озова се в необятен хол, обзаведен с дивани в стил ампир и дебел килим. Далечната стена бе обточена с низ високи прозорци, от които, според категоричното мнение на Смитбек, се разкриваше величествена гледка към огромния парк. Но в момента пердетата бяха спуснати и подреденото с изискан вкус помещение тънеше в полумрак.

Някакво движение край стената го накара да се обърне. На ръба на един от диваните седеше дребна жена с безупречна фризура, облечена в семпла черна рокля, която му направи знак да седне. Смитбек избра едно от креслата точно насреща й. Ниската масичка помежду им бе запълнена от изящен сервиз за чай, около който бяха подредени купички с кремове, мед, конфитюр и всевъзможни тестени изделия. Но домакинята не му предложи нито чаша, нито сладкиши. Очевидно масата беше приготвена за неизвестния Джордж, който трябваше да се появи в единадесет. Леко притеснен от тази мисъл, Смитбек се прокашля и започна:

— Госпожо Уишър, ужасно съжалявам за нещастието, сполетяло дъщеря ви.

Изрече тези банални слова с такъв патос, че май наистина си повярва. И наистина не можеше да не прояви съчувствие към тази жена, която въпреки елегантния си апартамент и очевидното си богатство, бе останала безсилна пред съдбата — еднакво жестока както към нея, така и към последния бедняк.

Госпожа Уишър продължаваше да го гледа втренчено със сключени в скута ръце. Може би леко кимна с глава, но това не можеше да бъде установено със сигурност в полутъмния хол. Време е за шоу, каза си Смитбек. Ръката му небрежно се плъзна в страничния джоб на якето и натисна бутона.

— Веднага го изключете! — заповяда с равен глас домакинята. Тих и леко напрегнат, гласът й излъчваше авторитет и невероятна душевна сила.

— Моля за извинение — смотолеви Смитбек и дръпна ръка като опарен.

— Извадете магнетофона от джоба си и го поставете на масата! — все така безстрастно заповяда госпожа Уишър. — Така ще бъда сигурна, че е изключен.

— Да, разбира се — подчини се гостът и смутено бръкна в джоба на якето си.

— Нима нямате чувство за приличие? — прошепна жената.

Смитбек мълчаливо постави апаратчето на масичката и усети как ушите му пламват.

— Съжалявате за смъртта на дъщеря ми, но това не ви пречи да използвате тази отвратителна машинка! — продължи жената. — При това, след като ви допуснах в дома си.

Смитбек отмести очи и сконфузено се размърда в креслото.

— Ами, такова… — запелтечи той, — много съжалявам… Аз само… Просто работата ми е такава… — Даде си сметка за нелепата ситуация и безпомощно млъкна.

— Току-що загубих единствената си дъщеря, която беше и единственият ми близък човек. Чии чувства, според вас, трябва да бъдат щадени?

Смитбек трябваше да направи доста усилия, за да я погледне в очите. Тя го гледаше все така втренчено, скръстила ръце в скута. В душата му нахлу странно чувство, толкова неприсъщо за природата му, че почти не успя да го дефинира. Смущение. Не, не беше това. Беше срам. Едва ли би се почувствал по този начин, ако се бе борил за тази сензация, ако я бе завоювал сам, без чужда помощ и благоприятното стечение на обстоятелствата. Но пред лицето на дълбоката скръб на жената, до която се беше добрал с хитрост и дребни лъжи, въодушевлението му бързо започна да се изпарява. На негово място се появи друго, съвсем непознато усещане, което прогони стръвта към сензации.