Дъглас Престън - Маршрут 666

Пендъргаст леко се приведе напред и тихо попита:

— Чували ли сте за Дяволския етаж, сержант Хейуърд?

— Да, чувала съм — кимна тя.

— А знаете ли къде се намира и как мога да го открия?

Жената се замисли, после поклати глава.

— Не. Споменавали са го един-двама скитници по време на периодичните прочиствания. Но долу човек чува толкова безумия, че ги отхвърля механично, без да им обръща внимание. Аз самата съм на мнение, че такова нещо просто не съществува.

— А има ли някой, който знае повече?

Хейуърд се размърда, помълча малко и отново погледна към картината със сеното.

Странно как едно-две докосвания на четката върху платното създават толкова много храна за въображението, помисли си.

— Може би Ал Даймънд — промълви. — Инженер в градския кадастър и безспорен авторитет по подземните структури. Без неговата помощ не могат да оправят авариите на централния тръбопровод или кабелната мрежа, викат го и при стартирането на изкопните работи за всеки нов газопровод. — Замълча за момент, после добави: — Отдавна не съм чувала нищо за него. Може и да е гушнал букета…

— Моля? — погледна я с недоумение Пендъргаст.

— Да е умрял, искам да кажа.

Замълчаха. Тишината се нарушаваше от тихия шепот на водопада.

— В случай че убийците са колонизирали неизвестни подземни участъци, ще имаме много главоболия със самия брой на подземните обитатели — промърмори най-сетне Пендъргаст.

Очите на Хейуърд се отклониха от пейзажа и се заковаха върху лицето на агента.

— И ще става все по-зле — отбеляза тя.

— Какво имате предвид?

— От есента ни делят само няколко седмици. Тогава става истинското стълпотворение, тъй като хиляди бездомници си търсят убежище преди настъпващата зима. Знаете какво означава това, особено ако сте прав за убийците.

— Не, представа нямам — поклати глава Пендъргаст. — Защо не ми кажете?

— Означава началото на новия ловен сезон — промълви Хейуърд и отново насочи поглед към картината.

Безрадостната индустриална улица свършваше с чакълест кей, наполовина срутен в мътните води на Ийст Ривър. Насреща се виждаше целият остров Рузвелт и мостът на Петдесет и девета улица. Оттатък реката сивееше платното на Франклин Делано Рузвелт Драйв, което заобикаляше сградата на ООН и изчезваше в посока на луксозния жилищен комплекс „Сътън Плейс“. Хубава гледка, рече си Дагоста, докато излизаше от колата без отличителни знаци. Хубава гледка, гаден квартал.

Асфалтът на уличното платно беше размекнат от жегата на августовското слънце, тротоарът излъчваше топлина. Дагоста разкопча яката на ризата си и отново провери адреса, който беше получил от служителите на музея: Деветдесет и четвърто авеню в Лонг Айлънд, номер 1146. Очите му с недоумение опипаха околните сгради, които нямаха нищо общо с жилищен район. Трябва да е станала някаква грешка. От двете страни на улицата се точеха дълги редици изоставени складове и производствени халета. Наоколо беше пусто, въпреки че наближаваше обяд. Единствените признаци на живот се забелязваха в близост до пресечката, където малък камион потегляше с ръмжене от някаква товарна рампа. Поредната задънена улица, поклати глава Дагоста. На това Уокси му вика „второстепенна задача“.

Желязната врата на номер 1146 беше надупчена и разкривена, боядисвана многократно с черна блажна боя. Явно водеше към поредния празен склад, един от многото в квартала. Натискането на древния звънец не даде резултат и той започна да блъска с юмрук. Нищо. Пълна тишина.

Изчака известно време, след което се шмугна в тясната алея покрай страничната стена. Прескочи няколко рула насмолена хартия и се приближи до прозорец с армирано стъкло, напукано и покрито с дебел слой прах. Наложи се да го изтрие с крайчеца на вратовръзката си, за да надникне във вътрешността.

Очите му постепенно свикнаха с полумрака и успяха да различат очертанията на просторно помещение. Циментовият под беше нарязан на ивици от бледата слънчева светлина. В далечния край се виждаше желязна стълба, която водеше към остъклена кабинка, най-вероятно канцелария на някогашния контрольор на поточната линия. Друго нямаше.

Зад гърба му нещо прошумоля и той рязко се обърна. По алеята към него тичаше мъж, в ръката му зловещо проблясваше дълъг кухненски нож. Дагоста измъкна служебното си оръжие. Видял насочения в гърдите му револвер, мъжът се закова на място, после се завъртя кръгом с явното намерение да побегне.