Дъглас Престън - Маршрут 666

— Този скелет е медицински!

— И другите са такива — кратко отвърна Марго, въпреки че Хагедорн очакваше някакво обяснение. Администраторът помълча, прокашля се и веждите му се извиха във възмутена дъга.

— Щом настоявате — процеди и плъзна картончето по бюрото. — Подпишете тук, нанесете вътрешния си телефон и отдел, и не забравяйте да впишете името на Фрок в графата „Отговорник“.

Марго погледна протритата хартийка с подвити от старост ъгълчета. „И това ми било музейна картотека — помисли си тя. — От времето на баба ми.“

Името на скелета бе прилежно отпечатано в горния край: Хомър Маклийн. Един от заръчаните гости на Фрок — доколкото си спомняше, жертва на неврофиброматоза.

Наведе се, за да надраска подписа си в първата празна графа, но внезапно спря. Три-четири реда по-нагоре се мъдреше подписът на Кавакита с характерните му завъртулки. Оказа се, че преди пет години той също беше изследвал този скелет. Нищо чудно, сви рамене тя. Грег открай време си падаше по необичайното и анормалното, по крещящото изключение от правилата. Вероятно това беше причината да се интересува от доктор Фрок и неговата теория за частичната еволюция.

В главата й нахлуха спомените. Грег имаше навик да издебва отсъствието на Хагедорн, за да се завре в склада и да тренира спининг, сваляйки най-различни мумифицирани кости от високите стелажи с помощта на риболовната си макара. Наведе глава, за да скрие усмивката си.

Решено, още довечера ще потърси номера му в указателя. По-добре късно, отколкото никога.

В помещението се разнесе тънко подсвирване. Марго вдигна глава и срещна нетърпеливия поглед на Хагедорн.

— Поема ли пишете? — саркастично подхвърли той. — Искам само името ви, нищо повече. Запомнете си гениалната мисъл и да свършваме. Става ли?

Огромната натруфена фасада на клуба „Полихимния“, разположен на Четиридесет и пета улица — Запад, представляваше маса от мрамор и пясъчник, оформена като кърма на испански галеон. Над тентата му се извисяваше позлатената статуя на покровителката му — музата на риториката, кацнала на едно стъпало, сякаш ще литне. Входната врата под нея се въртеше с бързи, съботни обороти. По принцип достъпът бе ограничен само за нюйоркски журналисти, но — както веднъж подхвърли Хорас Грили, „тук се събират половината безработни млади песоглавци на юг от 14-та улица“.

На бара, потънал дълбоко в дъбовата пазва на клуба, Бил Смитбек пиеше уиски без лед. Не даваше и пет пари за репутацията на клуба, но винаги беше проявявал жив интерес към неговата колекция от специално внесено от Шотландия уиски. Превъзходният малц изпълни устата му с вкус на торфен пушек и вода от езерото Лох Нам Бан. Насладил му се до насита, Бил се огледа, готов да вдигне наздравица в отговор на мълчаливите усмивки и приветствени жестове от страна на колегията.

Поемането на случая „Уишър“ бе сред най-големите му удари и до този момент — за по-малко от седмица — вече беше успял да му осигури три първи страници. Възползвайки се майсторски от изключителния шанс, той придаде убедителност дори на хаотичните и доста неясни заплахи на Мефисто. В резултат днес следобед, на излизане от редакцията получи приятелско потупване по рамото от самия Мъри — шефа, който не хвалеше никого.

Недочакал овации, Смитбек се обърна към бара и отпи нова глътка. Страхотно нещо е това журналистиката, помисли си. Сам, с голи ръце и перо, той бе успял да изправи целия град на нокти. Нещастната Джини беше затрупана с обаждания за наградата, дори се наложи дай помага една от опитните и верни телефонистки. Прегряха и линиите на кметството. Госпожа Уишър би трябвало да е доволна от страхотната му работа.

За много кратък миг допусна, че е стигнал до този резултат благодарение ловката манипулация на самата госпожа Уишър. Прогони тази мисъл с нова глътка, затвори очи и зачака приятното затопляне в стомаха. Беше прекрасно, като мечтата за един по-добър свят.

От унеса го извади леко докосване по рамото. Брайс Хариман, репортерът на „Таймс“, който също отразяваше случая „Уишър“.

— О! — разочаровано възкликна Смитбек.

— Добра работа, Бил — поздрави го Брайс и се облегна на бара, без да сваля ръка от рамото му. — „Килианс“, моля — поръча на бармана.

Мили Боже, въздъхна Смитбек. Точно на този ли трябваше да налети?

— Хитро, много хитро — продължи Хариман. — Бас държа, че в „Поуст“ са подивели от радост!

— Ами така си беше — рече Смитбек.