Дъглас Престън - Маршрут 666

— Мефисто, значи! Празнотата в познанията е опасно нещо. Особено при дрипльовци. Чак пък Мефисто! Колко банално, Господи! Прозвище, което без съмнение има за цел да всее страх в сърцата на жалките ви парцаливи последователи. Лично на мен не ми приличате кой знае колко на дявол, а по-скоро на жалък, пристрастен към дрогата скитник. Все пак не би трябвало да се оплаквам, защото вие и подобните ви се оказахте изключително полезни. Това трябва да ви го призная. А тук, сред моите деца, най-вероятно ще откриете свои отколешни приятели… — Ръцете му се вдигнаха и обхванаха с широк жест тълпата Бръчкави. Мефисто мълчаливо се сви.

Марго гледаше втренчено някогашния си професор. Този тук нямаше нищо общо с онзи Фрок, когото беше познавала — мек и приятен човек с изискани обноски. Насреща й седеше един арогантен и бездушен старец, който я ужасяваше повече дори от безнадеждното положение, в което беше изпаднала.

— А ето го и Смитбек, журналиста! — презрително се ухили Фрок. — Вие ли трябваше да документирате бляскавата победа на моите деца? Жалко, че скандалният ви парцал няма да получи истинските резултати от полицейската кампания срещу нас.

— Те все още не са известни! — предизвикателно отвърна Смитбек.

Фрок се изсмя.

— Какво означава всичко това, Фрок? — извика Дагоста, който продължаваше да се бори с пазачите си. — Или ще ни обясниш, или…

— Или какво? — презрително го изгледа професорът. — Винаги съм ви смятал за невъзпитан грубиян. Изненадан съм от нахалството ви да искате обяснение в положението, в което се намирате. — Обърна се към една от зачулените фигури до себе си и рязко попита: — Разоръжихте ги, нали?

Фигурата кимна.

— Тоя го проверете още веднъж, защото е пълен с номера! — разпореди се Фрок и посочи Пендъргаст.

Агентът беше грубо изправен на крака, обискиран и отново натиснат да коленичи. Фрок бавно огледа пленниците, на устните му играеше студена усмивка.

— Това е от количката ви, нали? — попита Пендъргаст и кимна към платформата.

— Най-хубавата ми количка — гласеше отговорът.

Пендъргаст замълча, а Марго най-сетне си възвърна дар словото и тихо прошепна:

— Но защо?!

Фрок спря поглед върху нея, после даде знак на помощниците си, които заеха позиция около огромните казани.

След това се изправи, скочи от трона и пристъпи към Пендъргаст.

— Ето защо! — тържествено заяви той и бавно вдигна ръце. — Ще бъдете излекувани, също като мен! — Гласът му беше необичайно звънлив и ясен. — Ще бъдете съвършени, също като мен!

Тълпата отговори с мощен, продължителен рев. Марго осъзна, че това не е нечленоразделно дивашко приветствие, а съзнателен отклик. Тези създания говорят, помисли си тя. Или поне се опитват.

Ревът бавно заглъхна, отстъпвайки място на монотонния припев. Тъпаните възобновиха равномерния си ритъм, а тълпата се люшна напред и обгради казаните в широк полукръг. Адютантите се шмугнаха в колибата и се появиха обратно с високи, красиво изработени керамични чаши в ръце. Марго в недоумение поклати глава. Фините предмети никак не се подхождаха на зловещата церемония. Зачулените същества се наредиха на дълга опашка и спокойно, едно по едно, поемаха димящите чаши в ноктестите си лапи. Разнесе се отвратително сърбане и мляскане, от което на Марго й се повдигна.

— Ето защо! — натъртено повтори Фрок и продължително я изгледа. — Нима не разбираш? Нима не си даваш сметка, че това е по-силно от всякаква саможертва? — В гласа му се долови странна, почти умолителна нотка.

В първия момент тя наистина не разбра. Но в следващия всичко дойде на мястото си, при това с изненадваща яснота. Церемонията, дрогата, парчетата от инвалидния стол, чудотворният храм в Лурд, за който спомена Пендъргаст.

— Значи проходихте? — тихо промълви. — И това е причината за всичко?!

— Не бързай да ме съдиш! — намръщи се Фрок. — Ти цял живот си ходила и никога не си се замисляла какво означава да си недъгав. Но я се опитай да си представиш какво е да си сакат по рождение, да откриеш изцелението и да ти го отнемат в момента, в който вече гледаш към най-славните мигове от живота си? — Замълча за момент, после, без да сваля очи от лицето й, добави: — Разбира се, за теб аз винаги съм бил просто доктор Фрок. Горкичкият стар доктор Фрок, имал лошия късмет да пипне детски паралич в някакво загубено африканско село. Колко жалко, че е загубил възможността да експериментира в естествена среда! — Лицето му бавно се приближи към нейното: — Но експерименталната работа беше моят живот!