Дъглас Престън - Маршрут 666

— Да, тиоксин — кимна Марго, замисли се, после добави: — Но за да има ефект, ще ни трябват най-малко двадесет и четири, а може би и четиридесет и осем часа, защото той действа бавно… — Отново замълча и сбърчи вежди. Тиоксин? Сигурна бе, че съвсем наскоро това наименование й се мярна пред очите, но къде? После изведнъж си спомни — в полуовъгления дневник на Кавакита.

— В такъв случай не е зле да ливнем малко — промърмори Хорлокър и драматично извъртя очи. — Разбира се, след като го съгласувам с Агенцията за защита на околната среда. Боже мили, ще се побъркам! — обърна се към уплашеното човече, което седеше замръзнало пред компютъра с фалшива съсредоточеност на лицето. — Стан!

Човечето скочи на крака.

— Май ще е по-добре да преустановиш операцията по източването — въздъхна Хорлокър. — Поне докато нещата се изяснят… Уокси, свържи се с Мастърс и му кажи да продължи прочистването. Обясни му, че бездомниците трябва да бъдат далеч от тунелите поне още двадесет и четири часа.

Марго видя как лицето на човечето посивява.

— Чу ли какво ти казах, Дъфи? — обърна се да го погледне Хорлокър.

— Не мога да го направя, сър — промълви едва-едва дребосъкът, наречен Дъфи.

В стаята се възцари мъртва тишина.

— Моля? — пръв я наруши Пендъргаст.

Марго се стресна от изражението на лицето му. До този момент си мислеше, че проблемът им беше да убедят Хорлокър.

— К’ви ги дрънкаш, бе?! — изригна началникът на полицията. — Изкомандвай шибания компютър да затвори кранчето!

— Не става — отвърна Дъфи. — Вече обясних на капитан Уокси, че след като се задейства системата, нещата преминават в ръцете на гравитацията. Тоновете вода тръгват надолу, а автоматичната хидравлика се задейства под…

Хорлокър стовари длан върху масата.

— Какво говориш, мътните да те вземат?!

— Казах, че не мога да спра операцията — долетя задавеният отговор.

— Нищо такова не ми е казвал — изквича Уокси. — Заклевам се, че…

Хорлокър го спря със свиреп поглед, след което отново се обърна към инженера:

— Не ме интересува какво не можеш да направиш, а какво можеш !

— Има само един начин — неохотно рече Дъфи. — Някой да се спусне до главния шлюз и да го затвори ръчно. Но това е изключително рискована операция. Мисля, че след въвеждането на автоматизираната система за управление никой не го е правил. Което означава минимум десетина години. А за спиране на пълненето просто забравете. Към резервоара се стичат милиони кубически метра вода през система от акведукти с диаметър на тръбите два метра и половина. Притокът не може да спре, дори ръчното затваряне на шлюза да мине успешно. Нивото рязко ще се покачи и целият Сентрал Парк ще се окаже под вода…

— Пет пари не давам, ако ще да го превърнеш в езеро! — отсече Хорлокър. — Вземай Уокси и хората, които ти трябват, и отивай да свършиш тая работа!

— Сър! — възкликна с разширени очи Уокси. — Няма ли да е по-добре, ако… — Поклати глава и съкрушено млъкна.

Дъфи объркано размърда малките си влажни ръчички.

— Много е трудно да се слезе там — изломоти той. — Мястото е точно под резервоара, отвсякъде тече вода. Някой може да пострада…

— Още ли си тук, Дъфи? — ревна Хорлокър. — Изчезвай на секундата и отивай да затвориш шибания шлюз!

— Да, добре — кимна дребният мъж и лицето му стана по-бяло от платно.

Очите на Хорлокър бавно се извъртяха по посока на капитана.

— Ти даде идеята, ти ще я спреш! — изръмжа той. — Въпроси?

— Да, сър.

— Слушам.

— Всъщност, не, сър, нямам въпроси.

Настъпи тишина. Никой не помръдваше.

— Хайде! — изрева миг по-късно Хорлокър. — Размърдайте си задниците!

Марго се дръпна, за да направи път на Уокси, който с нежелание се повлече към вратата, следвайки Дъфи.

Входът към „Уайн Селар“ — едно от модните сутеренни заведения, изникнали като гъби през последната година в Манхатън, беше малка вратичка в стил ар деко в ъгъла на импозантната фасада на Хемпшър Хаус и имаше вид на допълнително избит отвор към някакво общо мазе. Избрал за наблюдателен пункт едно място непосредствено до него, Смитбек виждаше морето от глави, запълнило булеварда в двете посоки. Над него стърчаха разкривените корони на старите дървета гинко, маркиращи входа на Сентрал Парк. Участниците в бдението бяха свели глави, но имаше и такива — предимно младежи с навити ръкави и разхлабени вратовръзки, които пиеха бира от бутилки в хартиени торбички и весело се поздравяваха с пляскане на дланите. Момиче във втората редица държеше плакат с надпис: „Ние никога не ще те забравим, Памела“, по бузата му се търкаляше самотна сълза. Смитбек с удоволствие установи, че в другата й ръка белее екземпляр на „Поуст“ с последния му материал. Множеството пред него беше смълчано, но в далечината се чуваха виковете на демонстрантите, примесени с тътена на мегафони и вой на сирени. Застанала до него, госпожа Уишър постави запалена свещ до големия портрет на дъщеря си. Ръцете й не трепваха, но пламъчето диво се мяташе под хладния вечерен ветрец. Жената коленичи за мълчалива молитва, тишината стана още по-плътна. Миг по-късно се изправи и пристъпи към голяма купчина цветя, освобождавайки място за останалите опечалени със запалени свещи в ръце. Изтече минута, сетне втора. Госпожа Уишър погледна снимката за последен път. Около нея вече имаше цяла огърлица от трептящи пламъчета. Фигурата й леко се олюля и Смитбек бързо я хвана за лакътя. Жената изненадано примигна, сякаш изведнъж беше забравила за какво са тук. После отнесеното изражение на лицето й изчезна, ръката й се отскубна от пръстите на репортера с неочаквана сила, тя се извърна към множеството.