Дъглас Престън - Музей на страха

Образът, който се появи в лъча на нориното фенерче беше толкова неочакван, толкова ужасяващ, че тя инстинктивно се отдръпна назад, пусна скалпела и хукна. Единственото й съзнателно желание бе да увеличи разстоянието между себе си онази ужасна гледка.

Но до вратата се спря. Мъжът — трябваше да го смята за мъж — не я следваше. Всъщност той се тътреше както и преди, като зомбиран, без да си дава сметка за присъствието й. С трепереща ръка тя отново насочи фенерчето към него.

Дрехите висяха върху тялото му на дрипи, кожата му бе раздрана, кървяща, сякаш в резултат на обезумяло разчесване. Скалпът бе разкъсан, кожата висеше на парцали там, където бе откъсната от черепа. Пръстите на дясната му ръка стискаха кичури окървавена коса, а епидермата на самата ръка бе обелена слой подир слой, за да разкрие изсъхнала като пергамент плът. Устните му се бяха издули до нелепи размери, приличаха на тъмнокафяви банани, покрити с белези. Между тях се подаваше напуканият му почернял език. Клокочещ звук извираше дълбоко от гърлото му, а при всеки опит да поеме дъх или да издиша езикът потреперваше. През дупките на разкъсаната му риза Нора виждаше разлютени циреи на гърдите и корема, от които се процеждаше бистра течност. Под мишниците имаше гъсти колонии пришки, като малки червени ягоди, някои от които — като при бързо прожектирани диапозитиви — се подуваха с бясна скорост; докато гледаше една от тях се пръсна с отвратителен пукот, а на мястото й веднага се появиха нови бързо подуващи се мехури.

Но онова, което порази най-много Нора, бяха очите. Едното бе два пъти по-голямо от нормалния си размер, потънало в кръв, невероятно изпъкнало от очната си ябълка. То потрепваше и се въртеше на всички посоки, без да вижда нищо. Другото пък, тъкмо обратното — беше почерняло и сгърчено, неподвижно, потънало дълбоко в орбитата си.

Нора потрепери отново от отвращение. Това сигурно беше някоя от трагичните жертви на „Хирурга“? Но какво бе станало с нея? Какво страховито мъчение бе претърпяла?

Докато я гледаше като омагьосана, фигурата спря и сякаш за първи път я забеляза. Главата се вдигна и кървясалото око комай я фиксира. Тя напрегна мускули, готова да побегне. Но този миг отмина. Фигурата потрепери силно от глава до пети, след това отпусна глава и отново пое пътя си заникъде.

Отклони лъча на фенерчето от отвратителната сцена, повдигаше й се. Но по-лошо от гнусната гледка беше неочакваното разпознаване. Стана за миг, когато кървясалото око срещна погледа й — тя познаваше този мъж. Колкото и нелепо да бе деформирано сега, тя си спомни, че бе виждала това характерно лице и преди — излъчващо сила, самоувереност; то се появи от лимузината пред строителната площадка на улица „Кетрин“.

Шокът беше толкова силен, че дъхът й спря. Видя с ужас, че фигурата се връщаше назад. Какво бе сторил „Хирурга“ с него? Можеше ли тя да му помогне с нещо?

Но още докато си го помисли, вече знаеше, че нищо не можеше да помогне на този мъж. Свали фенерчето от гротескния силует, който се тътреше бавно и безцелно и се отдалечаваше от нея към стая отвъд лабораторията.

Насочи лъча на фенерчето напред. И тогава малко встрани от лъча забеляза Пендъргаст.

Той беше в съседната стая, легнал на хълбок, потънал в кръв. Изглеждаше мъртъв. Близо до него на пода лежеше голяма ръждясала брадва. А до нея — обърнат пън за екзекуции.

Потисна вика си и изтича през свода, съединяващ двете помещения и приклекна до него. За нейна изненада агентът от ФБР отвори очи.

— Какво стана? — извика тя. — Добре ли сте?

Пендъргаст се усмихна леко.

— Никога не съм бил по-добре, доктор Кели.

Тя освети локвата кръв и аленото петно, което покриваше предницата на ризата му.

— Но вие сте ранен!

Пендъраст я погледна, бледосините му очи бяха леко забулени.

— Да, боя се, че ще имам нужда от вашата помощ.

— Но какво се случи? Къде е „Хирурга“?

Очите на Пендъргаст сякаш се проясниха малко.

— Не го ли видяхте… не мина ли покрай вас?

— Какво? Мъжът, целият покрит с язви? Феърхевън? Той ли е убиецът?

Пендъргаст кимна.

— Господи! И какво му се е случило?

— Отровен е.

— Как?

— Пипа някои от предметите в тази стая. Внимавайте да не последвате примера му. Всичко, което виждате тук, е експериментална система за отравяне. Когато вземаше в ръце различни оръжия, Феърхевън несъмнено е поел чрез кожата си доста силен коктейл от отрови — невротоксини и други бързодействащи отровни вещества.