Дъглас Престън - Колелото на мрака

Морин се поколеба, взе отново рисунката и се вгледа по от близо. По лицето му премина израз на изненада.

— Защо, да… наистина разпознах мъжа. Кой е нарисувал този портрет? Направен е в идеален танка стил.

— Мъжът е имал нещо за продан, нали?

Морин направи пауза.

— Не работите с този… индивид, предполагам?

— Не. Търся го. Както и предмета, който е откраднал.

— Отпратих ги — него и предмета му.

— Кога тръгна?

Морин стана и направи справка в голям дневник.

— Преди два дни, в два часа. Носеше със себе си кутия. Каза, че бил чувал, че съм дилър на тибетски антики.

— Продаваше ли я?

— Не. Това бе най-странното. Дори не беше отворил кутията. Нарече я Агозиен, термин, който не съм чувал — а знам за тибетското изкуство повече от всеки друг жив човек. Щях да го изгоня незабавно, ако кутията не беше истинска и много, много стара — тя беше сама по себе си изключително ценна, покрита с архаично тибетско писмо, което показваше, че е от десети век или още по-рано. Искаше ми се да имам тази кутия и бях много любопитен какво има вътре. Но той не беше продавач. Искаше да влезе в своего рода съдружие с мен. Нуждаеше се от финансиране, така каза. Да създаде някаква странна пътуваща изложба на експоната в кутията, за който твърдеше, че щял да порази света. Мисля, че преобразяване беше думата, която използва. Но категорично отказа да покаже предмета, преди да съм изпълнил неговите условия. Естествено, намерих цялото това предложение за абсурдно.

— Как му отговорихте?

— Опитах се да го склоня да отвори кутията. Трябваше да го видите. Започна да ме заплашва, господин Пендъргаст. Беше луд.

Пендъргаст кимна.

— Как така?

— Започна да се смее безумно и каза, че съм пропуснал шанса на живота си. Каза, че щял да отнесе кутията в Лондон, където познавал един колекционер.

— Шанса на живота? Знаете ли какво е имал предвид?

— Бръщолевеше някакви безсмислици за промяна на света. Pazzesco.

— Знаете ли кой е колекционерът, когото е възнамерявал да посети в Лондон?

— Не спомена име. Но аз познавам повечето от тях. — Той надраска нещо на лист хартия и го подаде на Пендъргаст. — Ето няколко имена, с които може да се започне.

— Защо е дошъл при вас? — попита Пендъргаст.

Морин разпери ръце.

— Защо е дошъл при мен, господин Пендъргаст? Аз съм главният дилър на азиатско изкуство в Италия.

— Да, това е вярно; никой не притежава по-добри образци от вас — защото няма друг, толкова безскрупулен.

— Вие го казвате — вдигна рамене Морин, не без нотка на гордост.

Веригата на вратата иззвъня настоятелно, многократно и се чу блъскане.

— Полиция! — долетя заглушен глас.

— Лавиния? — извика Морин. — Моля те, отпрати полицаите, като им благодариш от мое име. Кажи им, че съм се справил с неприятния тип. — Той се обърна отново към Пендъргаст: — Задоволих ли любопитството ви?

— Да, благодаря.

— Вярвам, че онези документи в куфарчето ви няма да попаднат в погрешните ръце.

Пендъргаст почука по куфарчето и го отвори. Отвътре се изсипаха огромно количество стари вестници.

Морин ги погледна, лицето му почервеня, след което се разтегна във внезапна усмивка.

— Вие сте точно толкова безскрупулен, колкото аз.

— Каквото повикало, такова се обадило.

— Вие съчинихте всичкото това, нали?

Пендъргаст затвори шумно куфарчето.

— Да — освен моя коментар за онзи Вишну. Но съм сигурен, че ще намерите някой богат бизнесмен, който ще е достатъчно глупав да я купи и да й се наслаждава.

— Благодаря. Така възнамерявам. — След което се изправи и поведе Пендъргаст към вратата.

Неотдавнашният дъжд беше направил хлъзгави улиците на Кройдън, неприветливо търговско предградие в южните покрайнини на Лондон. Бе два след полунощ и Алойзиъс Пендъргаст стоеше на ъгъла на „Кайро Ню Роуд“ и „Тамуърт“. По шосе А23 прелитаха коли, един влак профуча по линията Лондон-Саутхемптън. На ъгъла на пресечката се издигаше грозен хотел от времето на седемдесетте, с покрита със сажди и влага циментова фасада. Пендъргаст намести шапката си и стегна марковия си шал, мушна платнената си чанта под мишница и приближи стъклените врати на хотела. Бяха заключени и той натисна звънеца. Миг по-късно в отговор се чу бръмчене и вратата се отключи.

Той пристъпи в ярко осветеното фоайе, което мирише на лук и цигарен дим. Захабени полиестерни килими в синьо и златисто покриваха пода, а стените бяха облепени с миещи се златисти тапети. Из фоайето се носеше „Мюзак“-версия на „Ягодовите поляни“. В единия край чиновник с дълга коса, малко смачкана от едната страна на скалпа, го посрещна начумерено на рецепцията.